Лънд го нямаше.
В тялото ми нахлу адреналин, който зареди старите ми кокали с познатата енергия. Напрежението, което се излъчваше от Джейк, ми подсказваше, че и той беше в същото състояние. Всичко наоколо сякаш притихна и се изпълни с решителност. Гласът на свещеника заглъхна в ушите ми.
— Провери — казах тихо аз.
Двамата се заехме да огледаме тълпата отново и отново, но от него нямаше и следа. Излязохме от службата и аз изпратих съобщение по телефона до всичките си хора.
Лънд е изчезнал. Изходите и периметъра. Самоличност и докладвайте. Не го задържайте на обществено място.
Отговори ми Шел:
През последните десет минути от главния вход не е излизал никой. Наблюдавам главния и източния вход.
Проверихме коридора, тоалетните и служебните стаи на персонала, а след това се заехме с класните стаи. Направих знак на Джейк да поеме горния етаж, а аз останах на основното ниво, където отварях всяка врата поред. Стаята на Лънд, до която ме беше придружил директорът на гимназията преди два дни, беше последната от дясната страна. Когато се приближих до нея, чух нещо — шумно, накъсано дишане. Извадих пистолета си от кобура и се промъкнах покрай стената, после се шмугнах вътре и видях Лънд до прозореца, с гръб към мен. Не виждах ръцете му.
— Не мърдай от мястото си — наредих аз.
Единственият признак, че ме беше чул, бе тръпката, която пробяга по цялото му тяло. Страхливец.
— Питър Лънд, арестувам те за възпрепятстване на разследването за убийството на Хенриета Сю Хофман.
Предпазливо пристъпих напред, като продължавах да държа пистолета насочен към гърба му.
— Искам да ти виждам ръцете.
Той бавно вдигна ръце и се обърна. Беше прежълтял, все едно всеки момент ще повърне. Изглеждаше така, сякаш не е спал от петък вечерта.
— Тя не ми позволи да сложа край на това — каза той. — Така и не спря да ме притиска. — Следващите му думи бяха произнесени почти шепнешком, но разтърсиха стаята като изстрел. — Ако просто ме беше оставила, все още щеше да бъде жива.
Питър
четвъртък, 17 април 2008 година
Шерифът продължаваше да държи пистолета си насочен срещу мен. Нареди ми да се обърна с лице към стената и да застана с ръце зад гърба, а след това влезе един по-млад полицай и ми сложи белезници. За пръв път ми слагаха белезници. Бяха студени.
— Не трябва ли да ми кажете правата?
— В момента мисля само как да те закарам в управлението, без някой от чудесните ни съграждани да те застреля по пътя.
Не се бях замислял за това. От два дни си представях всички възможни сценарии, след като се получат резултатите от изследването на ДНК. Щяха да дойдат да ме приберат от училището или от къщи. Знаех, че няма да ми позволят да отида сам в полицейското управление въпреки очевидния факт, че не бях избягал от града и не бях изоставил живота си. Вчера отидох на работа и направих всичко възможно да се държа като нормален учител в часовете, докато всички колеги и половината от учениците ме гледаха така, все едно бях хищен звяр. Снощи седях срещу Мери на масата за вечеря, докато Елза, която не подозираше нищо, дърдореше за имената, предавани по наследство в тяхното семейство, и всички възможни ужасии, които можехме да стоварим на главата на нероденото си дете. Марси. Етелин. Албъс. Взирах се в чинията си и се ослушвах за хрущенето на чакъла по алеята пред къщата, чаках да зърна отражението от фаровете на колата им през прозорците на дневната. Представях си дори как шериф Гудман ще ме дръпне встрани след погребението и ще ме набута на задната седалка на полицейската си кола, докато камерите на новинарските екипи лакомо поглъщат всяка секунда от този момент, но никога не ми беше хрумвало, че може да ме застреля някой от хората, дошли на погребението на Хети. Не знам защо не се бях сещал за това. Беше съвсем логично. Уинифред Ериксън беше застреляла съпруга си, когато ѝ беше писнало от него, и не бе лежала и един ден в затвора. Естествено, че щяха да ме застрелят.
Двамата решиха да ме изведат през задния изход на столовата, до контейнерите за боклук. Наоколо имаше висока ограда, която задържаше вонята на вкиснато мляко и плесен. Заместник-шерифът отиде да докара колата си, като ме остави насаме с шерифа. Дори така — с белезниците, вонята и яростта, бликаща от очите на възрастния мъж срещу мен — беше по-добре, отколкото да седя в онзи физкултурен салон и да се взирам в кутията, в която беше мъртвото тяло на Хети. Подробностите за убийството се бяха разпространили като горски пожар в гимназията в понеделник сутринта: прободната рана в сърцето, обезобразеното ѝ лице, наполовина потопеното ѝ във водата тяло. Беше ми непосилно да седя и да мълча в онова помещение, в което бе трупът ѝ, докато си представям ужаса и болката ѝ. С несигурни крачки излязох от салона, преди да се срина съвсем.