— Не съм я убил аз.
В момента, в който думите излязоха от устата ми, се запитах защо не ги бях казал по-рано.
Той ме погледна, сякаш бях онова нещо в контейнера, от което се носеше вонята на гнилоч. После ми каза правата.
Заместник-шерифът се върна с полицейската си кола и двамата ме сложиха да седна на задната седалка.
— Запиши го и го остави да се мъчи — нареди шерифът, като затръшна вратата. — Ще дойда веднага след като докараме погребалната процесия от гробището.
Заместникът му кимна и бавно изкара колата през изхода, все едно вече беше огледал района около сградата. Отвън бяха паркирани три новинарски микробуса, пред които се въртяха оператори и репортери.
Когато излязохме на улицата, репортерите ме забелязаха и пространството около колата изведнъж се изпълни с проблясващи светкавици и човешки тела. Седях като статуя, безразличен към въпроса какво ще означава всичко това за живота ми.
— Хм, явно тайната е излязла наяве — отбеляза заместникът, докато караше между репортерите. — Усмихни се, снимат те.
— Аз не съм убил Хети.
— Да, добре. Сега сигурно ще ми кажеш и това, че не си чукал непълнолетните си ученички.
Тя не беше непълнолетна — но аз успях да се овладея, преди да му възразя. Той тихо и злобно се засмя на мълчанието ми, докато изминавахме краткото разстояние надолу по главната улица.
— Няма да си правиш труда да отричаш това, така ли? Сега млъкни и не се оправдавай повече.
Когато пристигнахме в управлението, той се зае със свалянето на пръстовите отпечатъци и снимките, без да се церемони, а после ме блъсна в първата от трите килии в дъното на сградата. После всичко притихна.
Килиите бяха с истински решетки. Всичко ми се струваше такова клише. Закрачих напред-назад и в главата ми от само себе си започна да оформя списък от имена на писатели — Уилям Сидни Портър, Кей Киси, Пол Верлен, всички руски класици — и въпросите за обсъждане в класа. Как беше повлияло на произведенията им времето, прекарано в затвора? Сравнете обществените нагласи срещу Оскар Уайлд и Солженицин. Дори си представих списъка с произведения на автори, които са били в затвора, който щях да подготвя и да раздам на учениците на първия ред, а лицето на Хети щеше да грейне от нетърпеливо оживление. До следващия час щеше да е прочела всички откъси и щеше да е готова да…
Обзе ме пристъп на истеричен смях, който ме накара да се стоваря на нара в килията, преди да се превърне в сподавен болезнен рев. Закрих лицето си с ръце и се опитах да го задуша, преди заместник-шерифът да се върне и да ме заплаши с побой заради нещо, което не бях направил.
Аз не бях убил Хети Хофман.
Беше ме убила тя, по толкова много различни начини, в продължение на няколко месеца, изпълнени с вина и маниакална нужда. Беше ми отнела всичко, което смятах, че представлявам, а след това го бе унищожила с едно-единствено лукаво намигване по средата на шумната класна стая. Когато се срещнах с Хети в хамбара в петък вечерта, аз я оставих да ме смаже. Предадох се на болезненото изкушение и се изгубих в нея, отхвърлих всяка отговорност, заличих и последната следа от приличие, всичко в името на възможността да избягаме заедно, да се заловя за нея в последния миг, преди да се изстреля към небосклона. Правихме любов. Целунах я за довиждане и се прибрах у дома. Но не съм я убил.
Тогава кой го беше извършил?
Този въпрос ме поглъщаше изцяло през последните пет дни, докато си представях как е свършил животът ѝ, как се беше отворило безсрамното ѝ сърце и се бе изляло на онези груби, студени дъски. Томи. Не можех да си представя друг, освен Томи. Онази великанска ръка, която винаги притискаше раменете ѝ, все едно тя бе някаква скъпоценна футболна купа. Бебешките тлъстини, които продължаваха да оформят огромното му туловище, внезапните му провиквания в час, фанатичното му изражение на събиранията преди всеки мач. Бях го наблюдавал по-отблизо, отколкото си представяше — тайният любовник, който следеше всяка стъпка на явния. Тя беше искала да ме измъчва с него — и, господи, аз се бях измъчвал. Нямаше кой друг да я е проследил дотам. Нямаше кой друг да е бил, освен Томи.
Точно затова продължих да ходя на работа в училището — за да го наблюдавам и да видя дали чувството му за вина няма да се прояви по някакъв видим начин — но той отсъства през цялата седмица, а днес не успях да се изправя срещу него във всепоглъщащата тълпа. Трябваше да го погледна в очите, когато ме забележи. Ако ни беше видял заедно, ако я беше убил заради това, той нямаше да успее да го скрие от мен в големите си глупави очи.