— Имате десет минути. Не докосвайте решетките. Не се опитвайте да му дадете нищо. Ще ви наблюдавам.
Той кимна към охранителната камера и сложи един стол за нея от другата страна на решетките, преди да излезе. Мери беше отпуснала едната си ръка на корема. Сигурно беше изиграла картата с бременността си, за да стигне дотук.
Тя седна на стола, оставен за нея, и се огледа — очите ѝ се спряха за миг на всичко друго, освен върху мен. В крайна сметка тя прикова поглед в охранителната камера и се загледа в примигващата ѝ червена светлинка.
— Казах на мама, че отивам до магазина — рече тя на камерата.
— Мери.
— Тя ме помоли да ѝ купя праскови. Цяла седмица иска праскови, а сезонът им свърши преди осем месеца. Но няма значение. — Мери сведе глава, преди да продължи: — И без това, докато се прибера, няма да си спомня.
Преглътнах с усилие. Тежестта на живота на Мери надвисна в помещението, в което и бездруго цареше задушаваща атмосфера.
— Няма ли да ме попиташ защо съм тук?
— Те вече ми казаха.
Мери го съобщи на скута си, докато бавно поглаждаше в кръг корема си с едната ръка.
— Казаха ми, че си тук, защото лъжеш. Добре че лъжата се смята за престъпление — поне понякога.
— Те мислят, че аз съм я убил.
Опитвах се да говоря тихо, като поглеждах към вратата и към камерата. Сигурно чуваха всяка дума, която си разменяме.
— Защото ти спеше с нея.
Шокът ме разтърси. Гласът и изражението ѝ не се промениха — нямаше никакви признаци, че изпитва някаква емоция по отношение на този факт, с изключение на това, че най-сетне вдигна глава и ме прикова с ясния си безразличен поглед.
— Сигурно вече са го разбрали, нали? — добави тя, докато чакаше да ѝ отговоря.
Нямах никаква представа какво да кажа. Хрумна ми думата „съжалявам“, но тя ми се стори абсурдна, невъобразима. Хората си казваха, че съжаляват за неволно разлети питиета или когато се сблъскат с някого в коридора, без да искат; тази дума беше за хора, които живеят живота си просто и предвидимо. Думата „съжалявам“ вече нямаше място между нас двамата.
— Как разбра? — попитах аз.
Тя не отговори веднага. Вместо това се изправи и отиде до вратата, като надникна навън през дебелото стъкло. Едва след известно време се върна до решетките и застана срещу мен.
— Никога не съм си представяла, че ще отглеждам детето на убиец.
— Не съм убиец. Не съм убил Хети. Господи, аз не можех да убия и кокошка.
Тя не обърна внимание на думите ми, а продължи с призрачния си безразличен глас:
— Не знам защо донесох ножа.
Произнесе го толкова тихо, че почти не го чух. После си помислих, че със сигурност не съм го чул както трябва. Кръвта започна да пулсира в главата ми и аз рязко направих крачка напред. Тя инстинктивно отстъпи и извърна поглед.
— Какво каза? Мери, погледни ме.
Тя не искаше да ме погледне. Профилът ѝ беше суров и не изразяваше никакви чувства, освен съсредоточаване върху спомена.
— В петък те чух, когато дойде с колата. Бях в хамбара и почиствах ножовете. Татко винаги казваше, че инструментите трябва да се поддържат. Да се почистват и да се прибират след употреба. Погледнах навън и видях как се отдалечаваш от къщата. Тръгнах след теб. Не си дадох сметка, че продължавам да държа ножа, който се бях заела да наточа, докато не прекосихме горичката до имота на семейство Ериксън. Към този момент се бях досетила къде отиваш. И когато стигнах там, вече се уверих.
Изпълни ме тревога, която беше твърде ужасяваща, за да я назова по име. Беше по-страшно дори от момента, в който за пръв път бях чул, че са открили труп в хамбара, а Хети не се беше появила на представлението в събота и аз бях парализиран от мисълта, че е мъртва; дори от мига, в който си помислих, че Томи я е убил. Господи, нима беше Мери? Ужасът сви стомаха ми и изби като лепкава пот по кожата ми.
— Мери… — казах аз и се задавих с името ѝ. — Какво си направила?
Тя ме погледна и този път очите ѝ бяха пълни с яростни сълзи, но нито една не преля.
— Аз те видях с нея, Питър. Видях как те гледаше, все едно си неин. — Гневът ѝ проблесна като разпален въглен. Ръката ѝ здраво притискаше корема. — Как можа да ми го причиниш? След като работих толкова много, за да изградя нещо тук! Наистина ли вярваш, че щеше да успееш да го скриеш от мен? Тук, в родния ми град?
Взирах се в пръстите на ръката ѝ, побелели от усилието, сякаш се опитваше да предпази дългоочакваното си бебе от този разговор и всички бъдещи последствия от него в живота ни. На какво беше способна, за да го предпази? За да предпази семейството си? Бях виждал тази ръка да прави неща, за които и през ум не ми бе минавало; бях виждал как прерязва гърлата на кокошките и спокойно ги окачва надолу с главата, за да им източи кръвта. А сега беше бременна — изпълнена с повече чувства, отколкото си бях представял, че е възможно. Яростта сякаш гореше като огън от нея. О, господи!