— Мери, какво си направила? Отговори ми — настоях отчаяно, като сграбчих решетките.
— Знаеш точно какво съм направила. Как може да ме питаш? — Сълзите най-сетне преляха и опасно проблеснаха по страните ѝ. — И ще кажа всичко на шерифа.
— Всичко?
— Ще изляза оттук и ще му кажа, че съм ви видяла заедно онази вечер. Ще му кажа, че съм изпуснала ножа пред онзи хамбар, изтичала съм обратно у дома, обзета от шок, и оттогава не съм виждала този нож.
— Какво? — попитах неразбиращо аз.
Нима се канеше да излъже?
Заместник-шерифът се появи на вратата, като подхвърли нещо през рамото си. Всеки момент щеше да влезе. Може би това щеше да бъде единственият ми шанс да разбера истината, но Мери сякаш дори не ме чуваше. Тя вече кипеше от гняв, като че ли няколко месеца потискани чувства бяха избили навън точно сега, между тези стени от бетон и стомана.
— Каквото и да стане, каквото и да направиш или да кажеш, докато си тук вътре, аз ще задържа бебето. И ти никога, никога няма да го видиш. Дори няма да те запиша в акта за раждане.
— Господи боже, как ще отглеждаш дете, докато си в затвора?
— Аз ли? — просъска тя.
Точно в този миг заместникът отвори вратата и пристъпи между нас.
— Времето свърши.
И двамата останахме неподвижни за миг, приковали поглед един в друг, може би за последен път през живота си.
— Госпожо? — каза заместник-шерифът, като протегна ръка към нея.
— Каквото и да стане — повтори тя.
После заместник-шерифът я изведе навън и затвори вратата, като ме остави да се треса сам зад решетките.
Стори ми се, че мина много дълго време, преди да се върне шерифът — достатъчно дълго, за да свърши досегашният ми живот и да започне някакъв друг, който далеч не приличаше толкова на човешки живот. Седях на нара, заровил лице в дланите си, неспособен да изтрия от паметта си лицето на Мери, изпълнено с омраза, нейното откровение и нейната закана. Тя щеше да каже на шерифа, че е изпуснала ножа и е избягала — очевидна лъжа от страна на човек, притежаващ мотив, възможност и оръжие, с което да извърши убийството, но е без алиби — и защо щеше да каже всичко това?
За да направи така, че този нож да се озове в моята ръка.
Стигнах до единственото възможно обяснение и даже не можех да се мотивирам да му се ядосам. Може би някаква част от нея дори си вярваше — за това, че аз нося истинската отговорност за целия този кошмар.
Представих си как детето ни щеше да израсне при приемни родители, докато аз се опитвам да докажа бащинство в съда; представих си какъв отвратителен баща щях несъмнено да бъда, ако изобщо успея да получа правото да го отглеждам. Заплаках. Плачех за нежеланото дете от един съсипан брак; за живота, който бях изхвърлил като боклук, и за другия живот, от който почти бях успял да вкуся, преди да го изтръгнат от ръцете ми; дори за онзи свят, който Мери се беше старала да създаде, сякаш нейният безмилостен феникс се надигаше от пепелта на мъртвите. Плачех и за Хети, защото вече знаех с абсолютна сигурност, че аз съм причината за смъртта ѝ. Заради мен — заради това че бях твърде слаб, за да устоя — тя никога нямаше да се превърне в някой от хилядите хора, които се пробуждаха в нея.
В крайна сметка сълзите ми свършиха и на тяхно място се процеди вцепеняващо спокойствие. Най-сетне започнах да виждам ясно, когато се изправих пред последния избор в живота си. Благодарение на Пайн Вали разполагах с всички подробности, от които се нуждаех: описанието на местопрестъплението се беше разпространило в цялото училище; Уинифред беше казала на Елза, че са открили дамската чанта на дъното на езерото; а ако всичко това не беше достатъчно, за да ги убеди, разполагах и с последното веществено доказателство, за съществуването на което дори не подозираха, и то щеше да сложи край на всички съмнения.
След толкова месеци, изпълнени с цинизъм, срам и вина, усещах едва ли не сподавена радост при мисълта, че разполагах с тази последна възможност да направя нещо добро. С детето всичко щеше да бъде наред. Този град щеше да го прегърне заедно с Мери и да ги приеме като свои. Те никога нямаше да чуват името ми. Бавно закрачих в килията, като дишах дълбоко, изпълвах дробовете си до дъно и усещах невероятната им еластичност, чудесния им капацитет. Нищо чудно Сидни Картън от романа на Дикенс да се беше чувствал точно така, докато го бяха отвеждали към съдбата му.