— Господи, съжалявам, Бъд…
Гърлото ми се сви, но се насилих да продължа.
— Мона, не мога да ти опиша колко ужасно се чувствам. Обещавам ви, че ще открия този кучи син.
Мона се взираше в избелелия зелен килим.
— Зъби? — каза тя.
Бъд гледаше право през мен, към снимките по стената.
— Как е станало? Какво е…
— Тялото беше открито в стария хамбар на Ериксън до езерото — изглежда, че убийството е станало там. Някой я е нападнал с нож и тя е умряла от рана в гръдния кош.
Бъд остана съвсем неподвижен по време на цялото описание, докато Мона мълчаливо се тресеше на мястото си.
— Преди ми каза, че не можете да установите самоличността по лицето — каза той.
Дявол да ме вземе, с голямата ми уста. Досега се опитвах да го кажа възможно най-просто, за да им спестя подробностите.
— Нападателят е нанесъл рани с ножа и по лицето ѝ, но това може би се е случило, след като е настъпила смъртта. Ще разберем, когато аутопсията приключи.
Мона нададе някакъв нисък вой. Бъд се пробуди от замайването, в което беше изпаднал, и протегна ръка към нея, но тя го отблъсна.
— Махни се от мен!
Тя несигурно се изправи и прекоси кухнята, като се блъскаше в стените и се давеше в собствените си хлипове. Колкото повече се отдалечаваше, толкова по-шумно даваше израз на мъката си. Мона не беше сурова жена, но не се занимаваше с глупости. Мисля, че през всички години, в които съм я познавал, нито веднъж не съм я виждал да плаче. Никога не бях чувал нещо по-ужасно от измъченото хлипане, което тя издаваше в този момент.
Наведох се към Бъд, който продължаваше да седи застинал на дивана.
— Бъд, какво щеше да прави Хети след постановката в петък? Кажи ми всичко, което можеш, за тази вечер.
Той не показа с нищо, че ме е чул, но след малко прокара грубата си ръка по лицето и се прокашля, вторачен в пода пред себе си.
— Каза, че ще излиза. Щеше да излиза с някои от другите младежи, за да отпразнуват премиерата.
— Уточни ли с кого точно ще излиза?
— Не. Помислихме си, че ще са целият екип. Миналия уикенд пак излизаха всички заедно, след като приключиха със строежа на декорите.
— Беше ли застанала до някого, когато го каза?
— Беше застанала при нас. — Гласът му го предаде и той преглътна тежко. — Стоеше точно до нас.
И двамата подскочихме, когато чухме трясъка. Тичешком прекосих кухнята и влязох в спалнята на Бъд и Мона. Мона беше паднала настрани, върху останките от една кръгла масичка. Изглеждаше така, все едно краката ѝ изведнъж са отказали да я носят. Гърбът ѝ се разтърсваше неконтролируемо сред хаоса от покривката, разпръснатите книги и натрошеното дърво. Когато се опитах да проверя дали се е наранила, тя започна диво да ме удря, а хлипането ѝ се превърна в пронизителен протяжен вой. Върнах се обратно в дневната, където Бъд не беше помръднал от мястото си. Ръцете му лежаха от двете му страни, обърнати с дланите нагоре, а пръстите му бяха безпомощно свити като на бебе.
— Бъд.
Той не отговори. Погледът му не беше фокусиран върху нищо определено. По косата му имаше брашно от ръката на Мона, с която го беше отблъснала.
— Бъд.
Той сковано се изправи и отиде в спалнята. Приведе се над Мона и покри тресящото ѝ се тяло със своето. Избърсах очи и ги оставих сами.
Гимназията на Пайн Вали се помещаваше в едноетажна тухлена сграда от южната страна на централния площад — след нея фасадите на магазините отстъпваха място на къщи и бензиностанции. Сградата не беше претърпяла никакви промени от шейсетте години, когато достроиха към нея нов физкултурен салон.
Оставих колата на паркинга, зает наполовина, посрещнах Джейк пред главния вход и двамата последвахме табелите, които указваха посоката към „новия салон“. Пиесата вече се играеше там. Преди три седмици — цял един живот — бях обещал на Хети да гледам сутрешното представление в неделя. И ето ме сега.
Джейк прегледа една програма за постановката.
— Тук пише, че Хети е била в ролята на лейди Макбет.
Влязохме в салона, като се стараехме да не вдигаме шум, и се настанихме на две свободни места в дъното. На сцената имаше двама младежи — и двамата бяха в бели театрални костюми и стояха пред някакви декори, които изобразяваха замък. Разпознах момичето — беше дъщерята на азиатското семейство, Порша Уен, — но не познавах момчето. И двамата говореха на цветистия език от пиесите на Шекспир, който никога не ми е допадал особено, но в крайна сметка схванах за какво иде реч. Тя се опитваше да го накара да убие някого, а той сякаш нямаше нищо против. В края на сцената тя се приближи до него, за да се уговорят как да се държат след убийството.