Когато шерифът отвори вратата, аз спокойно стоях по средата на килията, отпуснал ръце от двете страни на тялото си, в очакване. Зад него пристъпваше някакъв непознат — пълен, колеблив млад мъж, когото Хети щеше да завърти на пръста си с едно намигване и един-единствен поглед.
Шерифът кимна към него:
— Това е адвокатът ти.
— Добре — казах и погледнах шерифа право в очите. — Искам да направя самопризнание.
Хети
събота, 22 март 2008 година
Когато ме остави у дома, Порша вече ми беше тотално сърдита. Не ме интересуваше. След последния ден и половина, който бях преживяла, имах нулева толерантност към всяка тъпа подробност от нейния разказ за екскурзията с училищния хор. Бях заплашила Питър, бях плакала на рамото на мама, бях получила шокиращия подарък на Питър с тайните пари и новината за раздялата помежду ни, бях избягала в Минеаполис, едва не ме бяха арестували на летището, пикапът ми беше издъхнал по пътя, а накрая бях повърнала насред полето. Фантастичната салата „Цезар“, която си била поръчала до Залата на Славата на кънтри музиката? Извинявай, Порше. Просто в момента това не беше в топ 10 на приоритетите ми.
Въпреки всичко тя все пак ме закара до Рочестър и ме изчака в търговския център, докато си купя каквото ми трябваше и оставя новия си куфар. Използвах една от стодоларовите банкноти на Питър, за да ѝ купя тениска в знак на благодарност, а и намерих идеална рокля за себе си — рокля, в която ми се искаше да се въртя на пета, да танцувам и да започна новия си живот. Беше ми омръзнало да нося костюми, с които да се преструвам на някой друг.
Когато Порша спря на алеята пред къщи, с изненада видях пикапа на Томи, паркиран отстрани. Томи беше пъхнал ръце дълбоко в джобовете си и се подпираше на капака на автомобила си, докато си говореше с татко. И двамата погледнаха към мен, когато изскочих от колата.
— Благодаря ти, Порше!
— Няма значение — каза тя, като завъртя очи и даде на заден още преди да затворя вратата.
Беше странно усещане — да знам, че ми е сърдита, и дори да не опитам да се оправдая или да го представя по друг начин, както бях свикнала — но истинската Хети Хофман току-що беше заявила мястото си на света, при това особено шумно, и вече нямах никакво намерение да ѝ го отнемам.
Поех си дълбоко дъх и отидох при Томи и татко. Първият въпрос на татко беше:
— Къде ти е пикапът?
— Счупи се — отвърнах с широка усмивка.
Разказах им какво се беше случило, като не беше изключено да съм добавила няколко невинни лъжи по отношение на точната последователност на събитията, но тази част от историята, така или иначе, не беше важна. И двамата започнаха да ме разпитват с подробности за шумовете на двигателя и симптомите на пикапа и решиха, че проблемът най-вероятно е в алтернатора.
— Аз току-що смених моя, по същото време, по което си сложих новите джанти — съобщи Томи, като в знак на привързаност тегли един шут на гумата на пикапа си. — Мога да ти помогна да го докараме обратно и да му хвърля едно око.
Татко понечи да каже, че това му звучи добре, но аз го прекъснах:
— Не, Томи, не се занимавай. Сигурно си имаш други планове.
Той ме погледна така, все едно се бях побъркала.
— Нали щяхме да ходим да гледаме мача по смесени бойни изкуства у Дерек? Всички ще са там, забрави ли?
— А, да.
Напълно бях изключила за това. Бяхме се уговорили във вторник, което ми се струваше преди цяла вечност.
— Но не мисля, че ще мога да дойда. Все още не съм готова за пиесата и започвам да откачам на тази тема. След като двамата с татко докараме пикапа, смятам да репетирам.
Томи ме погледна така, все едно се канеше да възрази, затова неловко го прегърнах.
— Но ти трябва да отидеш, разбира се. Кажи на Дерек, че се извинявам.
Томи се поколеба, но в крайна сметка се качи в пикапа си и даде газ, за да излезе от алеята. Татко ми хвърли особен поглед, аз свих рамене и казах: „Мразя смесени бойни изкуства“, което не беше лъжа.
Той се разсмя — шумно и от сърце, точно както обичах — и двамата отидохме да докараме моя повреден пикап.
— В последно време не съм те виждал много, момичето ми — отбеляза татко, когато излязохме на шосето.
— Имаше прекалено много неща, с които трябваше да се занимавам — отговорих.
Това също не беше лъжа.