— Томи ли те тормози?
Аз свих рамене:
— Томи е момче, което още учи в гимназията. Според мен го прави, без да иска.
Той отново се засмя, а после се скарахме какво да слушаме по радиото — шумна семейна традиция, която и двамата с удоволствие спазвахме. Аз му казах къде е останал пикапът и когато пристигнахме там, заедно го закачихме за колата на татко, за да го изтеглим. Ако бях родена в големия град като Питър, сигурно нямаше да знам как да закача въжето за теглене или да подредя дъски, за да изкарам някой трактор от калта, или каквото и да е от този род. Не бяха неща, с които ще мога да се похваля в Ню Йорк, но точно в този момент бях щастлива, че мога да помогна и татко нямаше нужда от Грег или Томи, за да свършат това вместо мен. Аз бях забъркала тази каша и помагах, за да я оправим.
Когато се върнахме у дома, останах в гаража с татко, за да му подавам инструментите и да му държа фенерчето. Обичах баща си. Обичах начина, по който говореше, сякаш зад всяка негова дума се криеше шега, как му харесваше да му възразяват, колко стабилен и добър ми изглеждаше. В Ню Йорк щеше да бъде като риба на сухо, но може би щях да успея да отнеса част от него със себе си, когато отида там. Може би в крайна сметка все пак щях да бъда наполовина като него.
Март отстъпи място на април и в училище стана по-трудно. Чувството, че ще завладея целия свят, след няколко дни ме изостави и трябваше да се старая, за да не се върна към старите си навици. Порша постепенно започна да ми говори отново, макар че продължаваше да се дразни всеки път, когато незабавно не се съгласявах с нея. Вече си казвах на учителите, когато не бях прочела нещо от задължителния списък, и дори веднъж ме задържаха след часовете, понеже нехайно си признах защо бях избягала от час по математика с обяснението, че според мен не си струва да се занимавам с нея.
Когато съветничката по професионално развитие ме повика в кабинета си в последен отчаян опит да ме накара да се замисля дали да не следвам в колеж, аз ѝ заявих, че нямам представа какво искам да правя с живота си, че изпитвам почти толкова силен страх, колкото и вълнение от мисълта да замина за Ню Йорк и ще си дам една година, за да реша какво ще правя и дали да кандидатствам в колежи на Източното крайбрежие. Тя ме погледна, въздъхна и отговори:
— Това е най-разумното нещо, което си ми казвала.
Вечер записвах всичко на видеокамерата на Джералд. Разказах на обектива цялата история на живота си, колкото и жалка да беше тя — всяко глупаво, откачено, ужасно нещо, което бях направила — и от това ми стана по-добре, защото най-сетне бях искрена, макар и само със себе си.
Но най-трудната част от новия ми живот беше всекидневно да се принуждавам да влизам в часа на Питър и да се опитвам да не се разплача всеки път, когато погледнеше към мен. И все пак не можех да не отбележа, че той изглеждаше ужасно. Винаги беше блед. Преди обикновено беше гладко избръснат, но сега в повечето дни по лицето му имаше четина, а в останалите — следи от порязване със самобръсначката, докато се бе бръснал, без да внимава. Дрехите му изглеждаха смачкани, а в час говореше неуверено и потиснато.
Порша забеляза мрачните погледи, които му хвърлях, и погрешно ги разтълкува като признак на скука.
— В последно време хич го няма — отбеляза тя, докато си тръгвахме от неговия час в деня на генералната репетиция. — Заради проклятието е. Започва да му се отразява.
Погледнах през рамо към Питър, който тъжно гледаше навън през прозореца.
— Знаеш ли, Порше? Сигурно си права.
След това двете седнахме заедно в час по физика, като дори не си правехме труда да си водим записки. Порша се зае да рисува в тетрадката си пияни крави — нейната лична шега с клиентите на родителите ѝ в магазина за алкохол. Аз се взирах в празния лист на собствената си тетрадка в продължение на половин час, като си задавах разни глупави въпроси: например, какво щеше да бъде детето на Питър и дали по времето, когато то тръгне на училище, все още щяха да пишат в тетрадки.
Всеки път, когато погледне към това дете, Питър щеше да вижда затвор — онова нещо, което го беше накарало да се откаже от всяка възможност да бъде щастлив с мен. Господи, наистина ли всички хора бяха такива? Нима цялата планета беше населена с лъжци и задници, които обикаляха и се възпроизвеждаха в нови лъжци и задници? Аз също бях една от тях — от най-лошите. Мама ме беше предупредила, че има още много, което трябва да науча за света. Иска ми се да беше споменала и колко много ще ме боли, докато го научавам.
— Надявам се, че тази вечер ще се отнесеш с уважение към проклятието — подхвърли Порша, докато влизахме на обяд в столовата. — Днес е последната репетиция преди премиерата. Не бива да се отпускаме.