— Добре, добре — казах и се отправих към масата на футболния отбор, като дори не си направих труда да си взема нещо за ядене.
В другия край на масата седяха някакви момчета, които разказваха нещо за кутии с мляко, но Томи отклони поглед от тях достатъчно дълго, за да ме потупа по крака и да ми се усмихне, когато седнах до него. Вече бях преустановила срещите ни извън училище, като се опитвах постепенно да увелича дистанцията между нас, за да скъсаме естествено. Не исках да му причинявам повече болка, отколкото се налагаше.
Погледнах към Порша, която си взе обяд и спря до една маса, за да си поговори с един от осветителите. През последните няколко седмици Питър почти не присъстваше духом на репетициите. Не даваше открит израз на нещастието си, но депресията му беше избила почти до повърхността и всички го забелязваха. Порша започна да го замества за някои неща, например по въпросите за костюмите и сценографията. Към този момент вече се беше превърнала в неофициален режисьор на пиесата и всички си давахме сметка за това — дори Питър, който беше започнал да я пита на последните репетиции какво мисли за някои сцени.
Когато най-сетне седна при нас, тя веднага заговори за известните режисьорки — кои от тях харесваше и колко малко бяха жените на върха на тази професия.
— Не може да се каже, че е забранено за жени — продължаваше тя, докато дъвчеше. — Има много режисьорки, от които да взимам пример. Пени Маршъл е кралицата на касовите продукции, но според мен София Копола е онази, която диктува стила на следващото поколение творци в киното.
Макар че ми идваше да завъртя подигравателно очи заради това внезапно кариерно увлечение, трябваше да си призная, че всъщност ѝ отиваше. Порша успешно режисираше всички клюки в училището от години насам. Може би точно затова бяхме толкова добри приятелки: тя ми беше режисьор, а аз бях нейната актриса.
— Филми ли ще правиш, Порша? — попита Томи.
— Аха. Специалност „Кино“ в щатския университет не е много силна, но все пак не е лошо място, откъдето да започна — отвърна Порша, като говореше на масата недалеч от мястото, където Томи беше отпуснал ръце върху нея.
Тя никога не се обръщаше направо към него.
— Трябва да накараш Хети да участва в твоите филми. Тя може да стане твоята звезда — каза той, като ме прегърна през кръста и със замах ме дръпна към себе си.
Порша ми се усмихна самодоволно.
— Винаги е добре дошла на кастинг.
— Ей, хайде да се видим тази вечер, след като през уикенда ще бъдеш заета с пиесата — предложи ми Томи, стискайки ме за ребрата, все едно го беше страх да ме пусне.
Определено беше забелязал, че го избягвам извън училище, и не искаше да се примири с това.
— Тази вечер също ще бъда заета с пиесата.
— Днес е генералната репетиция — добави Порша.
— Но тя няма да продължи цялата вечер, нали? Ще те взема след репетицията. Някои от момчетата ще се събират у Дерек. Ще планираме какво ще правим на вилата това лято.
В последно време често повдигаше тази тема — някакво ежегодно пътуване до вилата на семейството на Дерек, някъде в северната част на щата, където явно по традиция се отдаваха на злоупотреба с бира, палене на огньове, ексхибиционизъм в нетрезво състояние и приятелки, които му отпускаха края.
— Нали ти казах, че не знам дали ще мога да се освободя от работа за това.
Опитах да се отдръпна малко от Томи и инстинктивно погледнах към масата в ъгъла, където седеше Питър заедно с господин Джейкъбс. На масата пред него вместо обяд имаше отворена книга и той беше отпуснал глава на ръката си, но не четеше. Вместо това гледаше мен. Веднага щом очите ни се срещнаха, той сведе поглед и обърна страницата.
Господи, аз все още го обичах. Въпреки всичко, въпреки бременната му жена, въпреки факта, че може би след няколко седмици щях да замина и никога повече да не го видя, аз продължавах да го обичам с всяка частица от себе си. Дори болката в мен беше смесена с любов.
За пръв път не ми се искаше да използвам Томи, за да накарам Питър да ревнува. А и вече не вярвах, че благодарение на Томи бих се почувствала по-добре, въпреки че се бях привързала към него през последните няколко месеца. Беше мил и простодушен, непрекъснато се опитваше да планира някакви екскурзии за нас двамата и не спираше да говори за щатския университет и колко много ще ми хареса там. В очите му бъдещето вече беше планирано. Винаги знаех точно какво си мисли и какво ще каже, а той обичаше всичко в мен. За пореден път ми напомни на куче — на куче, което ме следваше навсякъде и махаше с опашка, независимо какво ще направя. Но аз не можех да имам връзка с куче.