— Къде?
Той се забави, преди да отговори, но когато продължи, гласът му не се беше променил. Говореше тихо. Без емоции.
— В гърдите. Тя падна на земята.
— И какво направи после?
— Нарязах я по лицето. Не исках да гледам мъртвото ѝ лице, което се взираше в мен. Исках да го накарам да изчезне.
Това отговаряше на теорията за разкаянието, която беше развил криминалният психолог, както и на нараняванията.
— Какво направи с ножа?
— Хвърлих го в езерото, а също и дамската ѝ чанта. После се прибрах у дома, изгорих си дрехите и се изкъпах.
— Къде си изгори дрехите?
— В огнището, зад гаража. Използвах запалителна течност и разпръснах пепелта.
— Видя ли те някой да се прибираш? Жена ти? Тъща ти?
— Не — каза той и преглътна тежко, преди да продължи: — Не видях никого. Качих се в стаята си — имам предвид, в кабинета — и останах там до сутринта. Не можах да заспя. Мислех си за… бъдещето.
Аз потърках брадичката си и се облегнах назад на стола. Главата на Лънд висеше от тялото му като някаква безполезна, безжизнена тежест, докато той седеше напълно неподвижно; почти не виждах дали изобщо диша.
— Защо ѝ взе чантата?
Той вдигна поглед, когато чу този въпрос — за пръв път от началото на разпита — но веднага извърна очи.
— Защо ѝ взе чантата, Питър? — попитах отново аз.
— Трябваше да взема ключа.
Очите на Джейк просветнаха, а аз отново се приведох напред.
— Какъв ключ?
— Тя имаше ключ от шкафче под наем на автогарата в Рочестър. Беше ми казала, че всичко, което ни трябва, за да заминем, е там. Беше подготвила куфар и два еднопосочни билета до Ню Йорк, издадени на нашите имена.
Когато я попитах за парите, тя ми показа този ключ и ми обясни за какво служи. После го прибра обратно в чантата си и започна да ме заплашва. След това — по-късно — осъзнах, че трябва да взема този ключ, иначе цялата история щеше да се разкрие. Тогава не знаех за презерватива и за това, че ще установят самоличността ми по ДНК. Затова взех чантата ѝ, извадих ключа от нея, а после я хвърлих в езерото.
— Къде е този ключ сега?
Той сложи ръце на ръба на масата, като подреди кокалчетата си в една линия, и направи продължителна пауза, преди да отговори — тихо и безизразно:
— В бюрото ми, в училището.
— Значи не си ходил до това шкафче?
— Не. Смятах да изчакам, докато приключи разследването, а после да отида и да унищожа… веществените доказателства.
Не откъсвах поглед от него: наведената глава, внимателно положените ръце, увисналите рамене под модерния костюм. Всичко съвпадаше. Всичко съвпадаше и всичко, което знаех като служител на закона, ми казваше, че срещу мен седи убиецът на Хети, но въпреки това нещо продължаваше да ме измъчва.
— Не си спестил никакви усилия, нали? Премислил си всичко, Лънд.
Той сви рамене.
— Така си мислех.
— Тогава ми кажи нещо: как стана така, че преди няма и три часа се кълнеше наляво и надясно, че нямаш нищо общо със смъртта на Хети, а сега си готов да се откажеш доброволно от целия си живот?
— Мери — отвърна незабавно той.
— Искаш да защитиш Мери?
— Това се опитвах да направя — да запазя семейството си. Докато Мери не дойде днес, аз не знаех, че ме е видяла заедно с Хети. Тя… тя каза, че ще свидетелства срещу мен за това, което е видяла. В този момент разбрах, че няма смисъл да се опитвам да лъжа повече. Нямаше как да ми се размине. — Лънд отново вдигна очи и срещна моите. — Честно казано, изпитвам облекчение. Просто бих искал с всичко това да се свърши и да отида в затвора, за да започна да си излежавам присъдата. Може ли?
Той погледна към адвоката, който сякаш едва сега си спомни, че не е дошъл само за да гледа запленено, и двамата помолиха да ги оставим за момент, за да обсъдят вариантите за определяне на присъдата.
Прибрах го обратно в килията му, заедно с адвоката, за да си правят компания, и отидох с колата до училището, където намерих ключа и продължих към автогарата на „Грейхаунд“ в Рочестър. В шкафчето открихме изчезналия куфар на Хети, който все още блестеше и миришеше като нов, и един плик с три банкноти по сто долара, бележката от Лънд, с която слагаше край на връзката помежду им, и два еднопосочни билета до Ню Йорк — точно както ни беше описал.
След като снимахме и прибрахме всичко, за да го използваме като веществено доказателство, аз се обърнах към Джейк и кимнах: