Аз бях в дъното на съдебната зала, до един от приставите. Бъд, Мона и Грег седяха на първия ред от страната на обвинението, а зад тях се бяха струпали приятели и роднини. Всички мълчаха. Не видях Мери Бет Лънд никъде наоколо, но Уинифред Ериксън се промъкна в залата точно преди да влезе съдията, и с безизразна физиономия седна на същия ред като Карл Джейкъбс — зад служебния защитник на обвиняемия.
Когато съдията призова обвиняемия да се яви, всички погледи в залата се обърнаха към него. Лънд влезе тихо, със сведени очи, и седна на мястото си, кротък като агънце. От този момент нататък виждах само тила му и той не помръдна, докато съдията не го попита дали се признава за виновен.
— Признавам се за виновен, Ваша чест.
Лънд вдигна глава, когато го каза, и погледна право в съдията, а в гласа му не се долавяше и нотка на емоция или лудост. Все едно се обаждаше по телефона, за да поръча канцеларски материали.
Хората в залата се разшумяха. Съдията не им обърна внимание, а назначи дата за определяне на присъдата след три седмици и обяви край на заседанието.
Докато излизаше от съдебната зала, Уинифред спря да си поговорим.
— Мисля да взривя онзи хамбар. Следващата седмица.
— Ще ти трябва разрешително за това.
— Молбата е на бюрото ти. Вече не мога да го гледам. Повръща ми се от него.
Тя кимна зад гърба си, където семейство Хофман се беше събрало около прокурора — сигурно им съобщаваха, че присъдата ще бъде между двайсет и трийсет години затвор.
— Вече казах на Бъд и Мона. Не ме интересува дали ще ми дадеш разрешително. Ще го взривя каквото и да става.
Хети
11 април 2008 година
Хамбарът се издигаше над езерото, подобно на водно чудовище, тъмен и заплашителен на хоризонта, като в сцена от филм на ужасите, в която героите отиват някъде, където не бива да стъпват — но аз се развълнувах, когато го видях. Томи спря на паркинга до брега на езерото и остави двигателя да работи.
Тялото ми все още жужеше от пиесата, от адреналина на сцената и прожекторите, от усещането за възхищението на публиката, затаила дъх, докато ме гледаше. Всичко беше минало перфектно. Декорите не бяха паднали, никой не беше пострадал, никой не беше припаднал. Никой не си забрави репликите, а двамата с Мат направо ги отнесохме. Гледай си работата, Порше. Знаех си, че след генералната репетиция тя тайно се надяваше да падна и да си счупя ръката, така че самата Порша да изиграе ролята на лейди Макбет и самодоволно да обяснява на всички за силата на проклятието. Може би утре все пак щеше да се случи нещо. Не ме интересуваше, дори да се срути целият физкултурен салон. Нищо друго нямаше значение, освен тази вечер.
Останах дълго след края на постановката, след като почти всички останали си бяха тръгнали, като се опитвах да видя Питър. Надявах се да ми даде някакъв знак, че ще дойде тази вечер, затова не бързах с преобличането. Оставих окървавения си костюм на един стол, окачих короната си на стената и облякох новата си лятна рокля с тънките презрамки и меките жълти плисета. Когато излязох, все още нямаше и следа от Питър, но Томи ме чакаше. Очите му светнаха, когато видя роклята ми, и аз разбрах какво трябва да направя. Той беше още по-щастлив, когато му казах да ни закара на езерото Кросби. Колкото и да ми беше неприятно, само му се усмихнах и повече не проговорих по пътя.
След като пристигнахме, той отвори тайното отделение на вратата откъм страната на шофьора и извади една плоска бутилка. Отпи голяма глътка от нея и ми я подаде.
— Какво е това? — Подуших течността и смръщих лице.
— Бърбънът на баща ми. Опитай го.
Успях само да навлажня устните си, преди да ми се повдигне. Томи се разсмя.
— Това е по-гадно и от бира.
— Не пие. Не прави секс. Ти си направо ангелчето на татко, нали?
Но Томи се усмихваше, когато го каза, и седна по-близо до мен. Опита се да пъхне ръката си зад гърба ми, но аз се отдръпнах в ъгъла.
— Томи, трябва да поговорим.
— За какво?
— Вече не мога да излизам с теб.
— Какво?
Повторих го, без да поглеждам към него, като усещах разгорещеното объркване в погледа му. Беше толкова изкушаващо да се върна към старата си роля, за да не го нараня. Погледнах към хамбара, поех си дъх и си напомних онова, което бях казала на Порша преди по-малко от час — повече няма да влизам в роли.