— Какво говориш? Да не са те преместили в друга смяна в дрогерията?
— Не — отвърнах със спокоен глас. — Искам да се разделим.
Усетих как се отдръпна от мен в своя край на кабината. Мина известно време, преди да ме попита защо.
— Защото отиваме на различни места. Между нас няма да се получи.
— Заради секса е, нали? Виж, съжалявам. Няма повече. Обещавам.
След като искаше да го играе по този начин, добре. Поне нямаше да бъде лъжа.
— Знаеш как се чувствам от това. Просто вече ме караш да се чувствам неудобно през цялото време. Все едно трябва да се защитавам от теб, нали разбираш?
— Добре, разбрах. Няма повече да правя така, дори на бала.
— На бала?
Думата ме свари напълно неподготвена, сякаш дори не беше на английски. Бях толкова погълната от пиесата и Питър, че изобщо не се бях замисляла за абитуриентския бал.
Блестящи рокли, танци по двойки, позиране за снимка с мама и татко пред нашата къща. Всичко това ми се струваше толкова… ученическо.
— Ще ходим заедно с цялата банда. С момчетата говорихме да вземем лимузина под наем, както си трябва.
— Аз няма да ходя на бала.
— Всички ще отидат — възрази Томи, все едно нямаше нужда от други аргументи.
Само ако знаеше какво мисля за всички.
— Не и аз.
Дори не можех да си представя колко щеше да бъде ужасно. Да танцувам с Томи във физкултурния салон, като се опитвам да не му позволявам да ме опипва, докато Питър стои в ъгъла заедно с останалите дежурни учители, потънал в нещастието си. Щях да прекарам цялата вечер в опити да измисля как да го заговоря, а той щеше да се подразни от това — от страх, че някой от двамата ще каже твърде много или ще се загледа твърде продължително в другия.
Отпуснах глава в ръцете си.
— На някои момичета не им е писано да отидат на бала, Томи.
Седалката се наклони назад, когато той отново се премести по-близо до мен. Веднага щом почувствах дебелите му пръсти на гърба си, рязко се изправих. Лицето му беше потънало в сянка, изпълнено с колебание и обида.
— Дръпни се, Томи.
— Какво направих, Хети? Какво толкова лошо направих?
Гласът му го предаде и аз видях адамовата му ябълка, която подскачаше на слабата светлина от паркинга. Не издържах повече да седя и да го слушам как плаче за едно момиче, което дори не съществуваше.
Рязко отворих вратата, грабнах си чантата и изскочих навън.
— Къде отиваш?
— Където си искам.
Лицето му се изпълни с горчивина.
— Всички ме предупреждаваха да не излизам с теб, защото си откачалка, която никога няма да се навие. Явно са били прави.
— Тогава върви да си намериш някоя друга, с която да отидеш на бала, Томи. Не се съмнявам, че ще се уредиш с някое момиченце, което с радост ще ти даде да го чукаш.
Затръшнах вратата и се отправих към тъмния край на паркинга, където ме очакваха дърветата, готови да ме скрият от погледа му. Чух как прозорецът на пикапа се отвори зад мен.
— Къде отиваш, по дяволите?
— В Ню Йорк! — извиках, без да се обръщам. — Изчезвай, Томи.
Изтичах сред бурените и намерих началото на пътеката, а после изчаках двигателят на пикапа да форсира и колата да изхвърчи от паркинга, като хвърляше чакъл изпод гумите си. Стомахът ми се преобръщаше от това, че му се бях разкрещяла и се държах толкова лошо с него, но така беше по-добре. Сега нямаше да се опита да се сдобрим в понеделник. Щеше да каже на Дерек и останалите момчета от отбора каква кучка съм, те щяха да се съгласят с Томи, да го напоят с бира и да приключат с цялата история.
Когато ревът на пикапа заглъхна, започнах да чувам и другите шумове. В езерото квакаха първите жаби тази пролет. Изсъхналите бурени от миналата година шумоляха на вятъра, а някъде недалеч бухаше сова. Сякаш се чуваше откъм хамбара.
Нощта се успокои около мен, неприятните ми чувства се стопиха и аз осъзнах, че съм свободна — най-сетне бях сложила край на тази ужасна роля, която си бях измислила сама.
Понесох се по пътеката, докато лунната светлина се отразяваше от водата и ми посочваше пътя. Звездите бяха изгрели и по небето нямаше нито едно облаче. Това щеше да ми липсва. В Ню Йорк сигурно не се виждаха звезди, дори в Сентрал Парк — но тук, където единствената друга светлина идваше от паркинга далеч зад мен, се чувствах така, сякаш съм застанала на ръба на Слънчевата система. В небето имаше хиляди светлини, които примигваха, проблясваха и пулсираха в нощта. Виждах спътниците и планетите, а единственото нещо на линията на хоризонта беше хамбарът срещу мен. Беше впечатляващо — сияен спектакъл, в който цялата вселена се отваряше пред мен, и аз се почувствах по същия начин, както винаги, когато вдигах очи към небето: все едно бях едновременно гигантска и миниатюрна. Да, звездите наистина щяха да ми липсват.