Когато влязох в хамбара, запалих фенера, който бях оставила в ъгъла, и проверих колко е часът.
10:17 вечерта. Все още беше рано. Питър сигурно в момента заключваше сградата на училището.
Нямах нищо против да почакам: така щях да имам възможност да репетирам онова, което исках да кажа. Вече не играех роля — бях приключила с това — но би било добре да се подготвя, за да съм сигурна, че от устата ми наистина ще излязат онези думи, които исках да кажа. Последния път, когато се бях опитала да говоря открито и честно с Питър, нищо не се беше получило както трябва и аз не исках да допускам тази грешка отново. Не и сега, когато това щеше да бъде последният ни шанс.
След като приключих с репетицията, започнах да танцувам в хамбара — донякъде за да се стопля, защото не си бях донесла пуловер, който да облека върху роклята, и донякъде защото от разговора с Томи се бях замислила за балове. Какво ли щеше да бъде да отида на бал — но не на абитуриентския на гимназията в Пайн Вали във физкултурния салон, а на истински официален бал, облечена с красива рокля и придружавана от кавалер с фрак? Започнах да танцувам валс, като държах ръцете си протегнати от двете страни на невидимия си партньор в танца — едно-две-три, едно-две-три, точно както ме беше научил татко в дневната, когато бях на десет години и току-що бяхме гледали „Лешникотрошачката“.
Мисълта за това дотолкова ме погълна, че се унесох в играта на сянката си по стените на хамбара и едва не изпищях, когато се обърнах към счупения прозорец и видях човешки силует.
Сърцето ми заби учестено и аз отпуснах ръце, като същевременно се спънах в една дъска на пода. Силуетът не помръдна известно време, но после бавно пристъпи напред и аз видях, че беше Питър. Гледаше ме с крайно необяснимо изражение. Мислех си, че ще ми се смее, когато ме види да се държа така детински, но лицето му изглеждаше унесено. Той се скри зад ръба на прозореца и се появи отново на вратата, като спря на прага. Очите ни се срещнаха.
Не казах нищо, защото не исках да нарушавам вълшебството на мига. Приближих се до него и протегнах ръце, като придърпах едната му ръка на кръста си, а другата вдигнах във въздуха. Обгърнах рамото му със свободната си ръка, като запазих подходящата дистанция между двама танцови партньори. Бяхме почти еднакво високи, така че очите ни бяха едни срещу други. Видях как се кани да възрази, усетих как магията на момента отслабва влиянието си върху него и леко го дръпнах към себе си, като се впуснах в танцовите стъпки. Едно-две-три. Едно-две-три. И тогава, като по чудо, той започна да танцува валс с мен.
Въртяхме се по-бавно, отколкото се бях въртяла в самотния си танц преди малко. Той кръжеше внимателно с мен в помещението, като заобикаляше ръба на водата, без да откъсва очи от моите. Нито един от двамата не се усмихваше. Усетих как кръвта ми запулсира по-топло и по-бързо, така че в корема ми се пробуди познатото усещане, както всеки път, когато ме докосваше Питър. Усетих също, че и той се чувства по същия начин.
След като се носихме в сухата половина от хамбара в продължение на цяла вечност, или поне така ми се стори, отстъпихме към средата на помещението и прекъснахме танца. Питър пусна кръста ми и бавно ме завъртя два или три пъти с протегната ръка, а после отстъпи назад, докато не останаха да се докосват само върховете на пръстите ни, а сетне и те се разделиха. Той отпусна ръката си до тялото и двамата останахме изправени един срещу друг, като дишахме тежко.
— Не знам какво правя тук.
— Танцуваш с мен — казах аз.
Опитах се да не усложнявам нещата, но с Питър никога нищо не беше просто. Той въздъхна и аз усетих, че всеки момент ще възникнат пречките; все едно се изкачваха нагоре по гърлото му. Пристъпих напред и вдигнах ръка.
— Почакай. Просто почакай. — Поех си дълбоко дъх и си спомних какво исках да кажа. — Ти ще бъдеш ужасен баща.
Питър отвори уста. Сетне я затвори. Накрая каза:
— Благодаря ти.
— Премислих всичко. Познавам те, Питър. Знам, че си мислиш как трябва да направиш най-доброто за детето и да останеш с Мери, но тя никога няма да си тръгне от Пайн Вали. Значи или ще останеш тук като в капан и ще ненавиждаш всяка минута от живота си, или в крайна сметка все пак ще се разведете и ще въведете това дете в някаква ужасна съдебна битка за правата върху него и то ще реши, че е виновно, задето мама и татко се мразят заради него, и ще остане белязано за цял живот.