И после какво? Ще се върнеш в Минеаполис, за да се опиташ да започнеш живота си отново, съвсем сам, и бездруго няма да виждаш детето си, защото ще бъдеш твърде далеч, за да пътуваш за свижданията по два пъти в месеца — толкова, колкото разрешават от съда на повечето бащи. А дотогава аз ще бъда на двайсет и няколко или на трийсет и няколко и сигурно ще съм омъжена за някой тип от Уолстрийт, когото поначало съм харесала, защото малко ми е заприличал на теб, но вече ще го мразя, защото изобщо не ме разбира, и ще съм майка на децата му, които съм сигурна, че не искам.
Питър се опитваше да потисне усмивката си.
— Как се казва?
— Бари — отвърнах и поклатих глава, все едно го бях казвала милиони пъти и не можех да се отърся от това име, сякаш беше дъвка, залепнала на подметката ми. — Казва се Бари. Представяш ли си?
— Ами да. Не забравяй, че Бари има добра кариера. Сигурно сте съсобственици на вила в Хемптънс. Бари може да ти осигури живота, който заслужаваш.
— Бари е задник — заявих аз.
Питър избухна в смях, а аз продължих в ролята си на разочарована съпруга:
— Никога не ми помага за децата и непрекъснато излиза да пие с приятелите си. Как мислиш, кога за последен път ме е завел на театър, да не говорим за това да ме пусне на кастинг за някоя пиеса?
Смехът на Питър заглъхна и той поклати глава, като ми се усмихваше.
— Господи, според мен на света няма нито един Бари, който да е в състояние да те спре.
Отидох до мястото, където бях оставила чантата си, и извадих един малък ключ от шкафче, после се върнах при него и го сложих в ръката му.
— Ето ти парите. Един вид.
Докато го гледаше, Питър сбърчи чело по онзи начин, който толкова обичах.
— Какво е това?
— Нашето бъдеще.
— Ние… — започна той, като подчерта тази дума, а по лицето му се стопи и последната следа от веселост — нямаме общо бъдеще, така че какво е това, по дяволите?
— Автогара „Грейхаунд“, шкафче номер двайсет и четири. Билетите ни са вътре.
От гърлото му се изтръгна задавен стон и той се извърна от мен, като стисна ключа в юмрука си. Дъските на пода проскърцаха, когато закрачи твърде близо до водата.
Продължих да говоря, като внимавах да запазя спокоен тон:
— Ще заминем в седмицата след завършването. Запазила съм място в хостел за две седмици, докато си намерим стая под наем. С останалите от твоите пари и моите спестявания ще можем да платим депозита и наема за два месеца. Аз мога да се прехвърля в три различни дрогерии от веригата CVS, които набират персонал в момента, докато ти покриеш професионалните изисквания за учител в Ню Йорк, но според мен междувременно трябва да си намериш работа в някое издателство.
Той отново се завъртя към мен; никога не го бях виждала толкова ядосан.
— Ти си луда.
— Предпочитам думата „проактивна“.
— Ти ме излъга. Каза ми, че искаш да ми върнеш парите и да се сбогуваме.
— Така е. — Пристъпих към него. — Искам да се сбогуваме заедно — с този хамбар, с този град, с тази отвратителна ситуация. Няма нужда всичко да свършва по този начин — и двамата да сме нещастни и разделени. Можем да избягаме. Можем да започнем живота си заедно.
— Искаш да започнеш живота си с мъж, който е готов да изостави жена си и нероденото си дете?
— Искам теб, Питър. Просто теб. А не етикетите, с които непрекъснато се опитваш да ни обозначиш. От цели седмици не съм мислила за нищо друго, освен за нас. И ето какво разбрах.
Отпуснах ръка на рамото му и макар да усетих как мускулите му се напрягат и сковават, той не се отдръпна.
— Разбрах, че когато те срещнах, бях недосегаема. Никой не ми се отразяваше по никакъв начин. Никой не ме караше да се смея или да плача. Чувствах се така, все едно съм над всичко това, но в същото време — и под него. Разбираш ли? Бях като някаква празна обвивка от човешко същество. А ти беше като светлина, която ми даде куража за пръв път да погледна вътре в себе си. Но аз не знаех, че и ти си повреден. Ти беше направил всички погрешни избори — беше допуснал всички грешки, които щях да допусна и аз, ако не бях открила коя съм. И ти имаше нужда някой да те спаси, точно като мен. И сега, когато се спасихме, когато се открихме един друг, аз не мога да се откажа от това. Не мога да прекарам остатъка от живота си, като знам, че съм те имала и съм се отказала от теб.
Усетих сълзите, които се стичаха по лицето ми, и ги видях и в очите на Питър. Сякаш му беше трудно да заговори, защото преглътна тежко, преди да каже:
— А Мери? Как мога да я зарежа така?