— А как можеш да останеш с нея, когато си влюбен в мен?
— Ще се намразя, ако си тръгна.
Той се опита да измъкне ръката си, но аз сграбчих ризата му с две ръце.
— Ще се намразиш повече, ако останеш.
Заизбутвах го назад, към един сух ъгъл на хамбара; сенките ни все повече се смаляваха.
— И тя също ще те намрази, защото ще разбере. Жените винаги разбират. Тя ще разбере, че виждаш някой друг всеки път, когато правиш любов с нея.
— Хети…
— И детето ти също ще те намрази, защото заради теб майка му ще е нещастна.
Продължих да го избутвам назад, докато не се блъсна в стената. Той ме хвана за китките, за да се опита да ме отблъсне. Но аз продължих, все по-силно:
— И в училището ще те намразят, защото не се вписваш там. Защото си по-талантлив и по-интелигентен от тях и те го знаят. И целият град ще те намрази, защото ти никога няма да бъдеш един от тях. Ако останеш тук, ще залинееш. Ще се превърнеш в един стар, кисел, безполезен…
Той се хвърли срещу мен, като ме накара да млъкна с брутална целувка, сграбчил главата ми с двете си ръце. Ахнах от силата му, а той ме завъртя и ме блъсна в стената. Извиках, но той не спря. Благодаря ти, Господи!
— Питър… — започнах да повтарям името му, докато той сграбчи косата ми с ръце, пъхна коляното си между моите и ме повдигна.
— Това ли искаш?
— Да — намерих с ръце колана му и го разкопчах. — Да, винаги.
Той простена името ми, сякаш го изтръгваха насила от него, и след това и двамата не говорихме повече. Паднахме на пода, като дори не си направихме труда да си свалим дрехите, обзети от отчаяна нужда един за друг. Случи се грубо, бързо и силно, а когато всичко свърши, той легна на пода и ме придърпа към себе си, за да ме прегърне здраво.
Известно време не казахме нищо, докато успокоявахме дишането си. После аз се подпрях на лакът и му се усмихнах.
— Трябваше много отдавна да започна да те обиждам.
— Изумявам се, че изобщо някога си успявала да откриеш нещо позитивно, което да ми кажеш.
— Имам богато творческо въображение.
Той се усмихна, но усмивката беше като сянка, която премина по лицето му. Отпуснах длан на брадичката, съвсем нежно, и го погледнах в очите.
— Ела с мен в Ню Йорк.
Той отговори на жеста ми по същия начин, като се протегна нагоре и ме погали по лицето.
— Не мисля, че мога да го направя.
После затвори очи и постави ръката си върху тях.
— Но, господи, освен това не мисля…
Сърцето ми прескочи един удар.
— Не мисля, че мога да те оставя.
— К-какво?
Той изведнъж се надигна и седна, като ме дръпна със себе си, напълно объркана, сетне ме хвана с две ръце, погледна ме в очите и преглътна тежко:
— Обичам те, Хети Хофман.
— И аз те обичам.
Сърцето ми се удряше в гърдите — по-силно, отколкото през цялата вечер. Всичките ми карти вече бяха на масата. Не беше останало нищо, което да кажа или да направя. Решението беше негово.
— Нямам много пари — каза той.
— И аз.
— А след като си плащам издръжката за детето, ще имам още по-малко.
— Няма нищо.
— Не знам каква работа ще мога да си намеря, преди да покрия професионалните изисквания за учител в Ню Йорк.
— Ще работиш в издателство, КниженПлъх.
— Ще трябва да кажем на родителите ти, преди да заминем.
Това ме накара да замълча.
— Говоря сериозно, Хети. Не мога повече да водя двойствен живот. Ще трябва да го направим докрай или да не го правим изобщо.
Беше мой ред да преглътна тежко.
— Баща ми ще те убие.
— Тогава ще умра с чиста съвест.
Поех си дълбоко дъх, преди да отговоря:
— Добре. Ще им кажем заедно. Но първо ще заключа шкафа с пушката.
— Аз сам ще кажа на Мери. Когато свърши учебната година.
Двамата останахме загледани един в друг, а лицата ни бавно се озаряваха от усмивки. Дишах учестено и плитко, обзета от нарастващо вълнение.
— Значи ще дойдеш с мен в Ню Йорк?
По лицето му се четеше ликуване; изведнъж видях какъв трябва да е бил като дете. С открито и изпълнено с надежда лице, не белязано от нещастие.
— Ще дойда с теб в Ню Йорк.
Изпищях и се хвърлих към него, като го прегърнах и се разсмях, когато и двамата се претърколихме на пода. Започнах да го целувам по цялата глава, докато той не откри скитащите ми устни и не ги спря с дълга, дълбока целувка. Не вярвам някой някога да е бил толкова щастлив, колкото бях аз в този миг. Чувствах се така, все едно не мога да задържа цялото това щастие, все едно не се побираше в мен, а се изливаше навън от пръстите, от очите и гърдите ми, като обливаше в светлина и най-тъмните ъгли на този окаян хамбар.