— Обичам те, обичам те… — не спирах да повтарям, докато отвън не се чу нещо.
Двамата се отдръпнахме един от друг и се извърнахме към прозореца, но навън нямаше нищо друго, освен вятъра, който ме накара да потреперя. Питър погали настръхналата ми кожа и въздъхна:
— Става късно.
— Не, рано е — усмихнах се аз.
Наслаждавах се на мисълта, че ще имам възможност да му противореча до края на живота ни.
— А на теб ти е студено — продължи той, като ми разтриваше раменете. — Защо нямаш връхна дреха?
— Фермерските момичета са корави.
— По-добре да е вярно, защото трудното едва сега започва. Да кажем на всички. Да скъсаме с всичко.
Обгърнах врата му с ръцете си.
— В такъв случай ще ми трябват още малко целувки, за да се подготвя за това.
След още няколко минути той отново се отдръпна от мен.
— Наистина трябва да тръгваме. Нали няма проблем да се върнеш сама до колата си?
Почти бях забравила, че колата ми не беше тук, но не му го казах. Не исках да започвам новия ни живот с това, че не мога да се оправям сама. Просто щях да се обадя на Порша и да я накарам да ме вземе от паркинга. Тя сигурно още беше в закусвалнята „Деъри Куин“ с останалите от пиесата.
— Тръгвай. Аз трябва да свърша нещо — казах и взех чантата си.
— А това?
Питър вдигна ключа от шкафчето, който явно в някакъв момент беше паднал на пода.
— Вземи го. Нали ти казах, че тази вечер ще ти върна парите?
— А ти си пример за честност и почтеност, нали така? — попита той, като пристъпи към мен и ме прегърна през кръста.
— Точно като теб. От нас ще излезе страхотна двойка.
Той ме целуна за последен път, за да издържим до следващия път, когато ще се видим, и си тръгна. Понечих да извадя телефона си, но изведнъж ме завладя еуфория. Всичко проблесна в главата ми — всеки миг и всяко решение от последната година, които ме бяха довели до това място в живота ми.
Прегърнах се сама и се завъртях още няколко пъти, сетне изрових видеокамерата от чантата си, нетърпелива да разкажа на обектива за всяка секунда от чудото, което се беше случило току-що.
Дел
събота, 10 май 2008 година
Уинифред взриви хамбара сутринта на първия ден от риболовния сезон. Обикновено на този ден двамата с Бъд обикаляхме езерото Кросби с полицейската моторница и хващахме по няколко крепчета, които бяха твърде дребни, за да не ги хвърлим обратно във водата. Ходехме на езерото Мичиган по-късно — през юли, между засяването и прибирането на реколтата, когато Бъд можеше да си позволи да отсъства цяла седмица, а аз бях изчакал и последните идиоти да изтрезнеят от празнуването на Деня на независимостта. Това беше времето, когато сериозно се занимавахме с риболов. Откриването на сезона беше само повод да изпробваме въдиците си във водата.
По време на риболовния сезон момчетата от управлението поемаха всички дежурства на езерото. Конфискуваха алкохол и глобяваха хората, които не носят спасителни жилетки, но предимно работеха по слънчевия си загар. Колегите ми обичаха да бъдат дежурни на езерото и аз им оставях всички смени, с изключение на първия ден от сезона. Този ден винаги беше запазен за мен и Бъд.
Не бяхме разменили и дума, откакто арестувах Лънд, а Бъд ме нокаутира. Искаше ми се да му се обадя, но не знаех какво да му кажа, а дните ми се запълваха със служебни задължения. Томи беше започнал да се държи непредвидимо и веднъж го спряха за шофиране в нетрезво състояние. Родителите му убедиха съдията да прояви снизходителност заради загубата, която беше преживял. В управлението трябваше да се занимаваме с един трактор, който се беше обърнал на магистралата, с оплакване за кражба на добитък и с един деветдесетгодишен шофьор, който беше съборил улична лампа, след като по погрешка бе дал на заден с колата си. Попълвах документите и организирах отклоняването на движението, като през цялото време си мислех, че трябва да се извиня на Бъд, но не знаех за какво. Един-два пъти се разминахме в града и си махнахме над воланите, преди да продължим с колите си в противоположни посоки. Най-сетне, след като Лънд се яви в съда, а аз подписах молбата на Уинифред, му се обадих. Казах му, че по време на експлозията ще патрулирам в езерото, за да следя за безопасността.
— Идвам с теб — каза Бъд и затвори.
На сутринта на експлозията пуснахме моторницата на вода и оставихме полицейската кола пред входа на паркинга в 5:00, много преди да се зазори. Пред паркинга имаше съобщение за предстоящата експлозия, до което окачих и табела „Влизането забранено“.