— Вече е топло — отбелязах, докато се отдалечавахме от кея.
Бъд седеше до мен и гледаше пред себе си, към тъмната вода. По лицето му не се четеше нищо, когато кимна:
— Тази година ще бъде много горещо.
След това нито един от двамата не каза нищо повече. До определеното за експлозията време оставаше още цял час, така че загасих двигателя и оставих моторницата да продължи по инерция до едно от по-хубавите заливчета в езерото, преди да подам стръвта на Бъд. Мълчаливо хвърлихме въдиците си и зачакахме. От време на време се обръщах, за да следя как върви подготовката за експлозията. Работниците от бригадата обикаляха около хамбара — множество тъмни силуети на фона на оранжевото небе на източния хоризонт. Преди няколко дни бяха опънали мрежа, за да улови осколките от експлозията, така че да не паднат в езерото, и целият хамбар приличаше на муха, уловена в паяжина.
Бъд не се обръщаше. Когато нещо захапа въдицата му, той дори не я изтегли. Искаше ми се да му кажа да извади рибата от водата, но не можах да намеря думите за това. И двамата се загледахме в плувката, която се мяташе насам-натам, докато рибата успя да се откъсне от кукичката и отплува.
След още малко на хоризонта се показа слънцето, като очерта силуетите на папура и бурените покрай брега в прозрачната светлина на ранното утро. Аз прибрах въдицата си.
— Време е.
Бъд последва примера ми и остави въдицата си настрани, без да отговори.
— Най-добре да обиколим периметъра още веднъж, а после ще спрем по средата на езерото. Така ще бъдем на безопасно разстояние от експлозията.
Той кимна.
Намалих скоростта, когато се върнахме обратно до кея, за да се уверя, че никой не се беше опитал да се промъкне покрай полицейската кола и да пусне лодката си във водата. Покрай шосето бяха паркирани много автомобили, но хората се бяха настанили на капаците с бинокли в ръце — бяха дошли заради представлението. Когато обявих часа за експлозията, имаше известно недоволство и сериозните рибари изобщо се бяха отказали да идват на езерото днес.
Дадох газ към източния край на езерото, където беше хамбарът, и кратко кимнах на бригадата — знак, че могат да започват.
— Петнайсет минути! — провикна се бригадирът от брега.
Махнах му и завих обратно към средата на езерото.
Погледът на Бъд сякаш се вкамени, когато се доближихме до хамбара, но той все така не каза нито дума. Макар че през годините често си бяхме мълчали, повечето от мълчанието бе от моя страна. Бъд беше онзи, който се опитваше да ме достигне, винаги готов с някой виц или нова история за децата. Аз бях живял с мълчанието си толкова дълго, че го приемах като спътник в живота си и дори не се замислях за него. Мълчанието на Бъд не беше естествено. Не знаех как да го достигна през него. Между нас вече имаше бариера — нещо трудно, което преди беше лесно.
Спрях моторницата и загасих двигателя. Днес нямаше вятър, което беше добре. С всяка изминала секунда неволно се напрягах все повече и усещах все по-силно добре познатото гадене в стомаха си.
— Проклет да съм, ако някога отново свикна да чувам експлозии — отбелязах, колкото да кажа нещо.
Двамата видяхме как и последните работници от бригадата се отдалечиха от хамбара и се качиха в джиповете си, за да отидат в къщата на Уинифред, откъдето щяха да детонират експлозивите. Вече не оставаше много време.
Избърсах челото си с една кърпа — беше покрито със студена пот. Бъд изпусна дълга, шумна въздишка.
— Сигурно не ти се намира някакво конфискувано пиене?
Изненадах се да го чуя — Бъд не пиеше алкохол.
— Не, нямам. Тази година още никой не е излизал на езерото. А и обикновено момчетата разделят помежду си каквото конфискуваме. Не се задържа много.
— По-добре. Просто… не мога…
— Да, знам.
— Не знаеш — каза той, като поклати глава.
Не откъсваше очи от хамбара, все едно искаше да пробие дупки в него с погледа си.
— Изобщо не знаеш какво е да отнемат живота на дъщеря ти, така че да се почувстваш безпомощен като червей. А след това да разбереш, че е спала с учителя си — който е женен. Почувствах се така, все едно изобщо не съм я познавал. Не познавам собствената си плът и кръв.
— Глупости. Естествено, че си я познавал. Тя беше тийнейджърка, Бъд. Мислят си, че са влюбени, и правят глупави неща. В крайна сметка на всички им минава. И на Хети щеше да ѝ мине.
— А и той — продължи Бъд, а гневът започна да го завладява отново. — Седях срещу него на родителските срещи преди няма и два месеца и той ни разказваше колко интелигентно и талантливо момиче е тя. А през цялото време мръсните му лапи са били под полата ѝ. Господи, трябва да гние в затвора до края на живота си дори само заради това. А после да я убие така… да я прониже в сърцето… — Вече цялото тяло на Бъд се разтърсваше от яростта, която кипеше в него и не можеше да намери къде да отиде. — Не е достатъчно, Дел. Затворът не му стига. Трябва да му направя още нещо. Искам да го хвърля в този хамбар. Искам този кучи син да се взриви на кайма заради това, което е извършил.