— Бъд… — започнах, но не знаех как да продължа.
Не знаех дали изобщо съществува нещо, което да се каже в отговор на това, но нямаше значение, защото точно в този момент утринното небе се разкъса от взрива.
Хамбарът избухна в поредица от експлозии и за миг видяхме дървените осколки, които се разхвърчаха във всички посоки, а после блъвна дим и скри всичко от погледа. Без да се замисля, бях протегнал ръка към кобура си и се бях прикрил зад таблото на моторницата. Бъд сякаш не забеляза това. Когато димът се разнесе, а във въздуха се усети острата миризма на динамит, се отпуснах малко и подкарах моторницата, за да се доближим до брега. Работниците от бригадата си знаеха работата. Хамбарът се беше превърнал в купчина от натрошено дърво и чакъл — наполовина на сушата, наполовина в гигантската мрежа, която бяха опънали около него.
След още няколко минути джиповете се върнаха и работниците ни махнаха, за да ни сигнализират, че е чисто.
— Е, край — казах аз.
Вече се канех да обърна моторницата, когато Бъд се наведе през борда.
— Чакай.
Той посочи във водата. На повърхността бяха изплували два умрели костура. Докато ги гледахме, до тях изскочи още един, също толкова мъртъв. И още един.
— Ето там. И там.
— Погледни този. Сигурно е поне килограм и половина.
От всички страни във водата се поклащаха мъртви риби, а сребърните им кореми блестяха на сутрешното слънце като стотици слънчеви зайчета. Не можехме да ги преброим. Бяха навсякъде.
— Сигурно е от ударната вълна.
Аз също я бях усетил, но предположих, че се случва най-вече в главата ми. Но сега, след като видях всички тези убити риби, явно не беше само в мен. Вече бях спрял да треперя.
Двамата стояхме един до друг и се взирахме във водата.
— Да отидем да изпием по едно, а?
— Аха.
Обърнах моторницата по-далеч от убитите риби и работниците от бригадата, които се тълпяха около останките от хамбара, и потеглих обратно към кея. Докато завързвахме лодката, по радиостанцията се обадиха от централата.
— Код десет-петдесет и две, с две превозни средства, на шосе дванайсет, точно покрай езерото. Дел, още ли си там?
— Току-що пристигнахме на кея, Нане. Веднага отивам натам.
Вече бях на половината път до полицейската кола.
— Извинявай, Бъд. Ще се наложи да дойдеш с мен и да ме изчакаш, освен ако не предпочиташ да останеш тук. Мона сигурно ще дойде да те вземе.
Но той вече беше седнал на мястото до шофьора и си слагаше колана. Включих сигналните светлини и дадох газ покрай колите, паркирани отстрани на шосето. Някои от зяпачите обърнаха биноклите си към нас.
— Какво означава код десет-петдесет и две?
— Катастрофа с ранени.
Не ни трябваше много време, за да намерим мястото на катастрофата. На банкета беше спрял товарен камион с ремарке, което стърчеше наполовина встрани от шосето, а недалеч от него стоеше шофьорът и трескаво ни махаше да спрем. Когато се приближихме, различих и пикапа, смачкан от камиона — или поне това, което беше останало от него. На пръв поглед беше от онези тунинговани пикапи, които приличат на автомобилни чудовища — модифициран форд F150.
Паркирах полицейската кола по средата на лентата, така че движението да минава отляво.
— Блъсна се направо в мен — започна шофьорът веднага щом отворих вратата. — Първо се чу някаква огромна експлозия, а след това ме блъсна този пикап. Не успях да завия настрани, за да го избегна.
— Какво караш? — подхвърлих, докато проверявах дали от камиона не изтича гориво.
— Селскостопанска продукция. Ягоди от Калифорния.
Шофьорът застана отстрани и ме остави да се промъкна под кабината на камиона.
— Ехо! Аз съм шериф Гудман. Чувате ли ме?
Никой не отговори.
Видях два крака в ботуши, които заобикаляха камиона от отсрещната страна.
— Дел! — провикна се Бъд.
Промъкнах се покрай колелата и го посрещнах от другата страна.
— Това е пикапът на Томи — каза Бъд. — Томи Кинакис.
— Помогни ми да отворя вратата на шофьора.
Двамата я задърпахме, докато не успяхме да я отворим достатъчно, за да надникна вътре.
Томи изглеждаше така, все едно таблото на собствения му пикап го беше погълнало. Цялото табло беше смачкано към седалките, а Томи беше останал по средата. От волана се стичаше кръв и капеше по разкъсаната тапицерия, където се търкаляха празни бутилки от алкохол. Протегнах се да му проверя пулса, но не се надявах на нищо. Очите на момчето бяха широко отворени и празни.