— Шоколадов мус? — отвърнах с широка усмивка.
След седем години заедно знаех, че тя не може да устои на нищо, в което има шоколад. Не се съмнявам, че много мъже твърдят същото за съпругите си, но на един панаир бях видял с очите си как Мери яде бекон с шоколадова глазура. Пържена свинска сланина, потопена в шоколад. Бях позеленял, но тя само се разсмя и каза, че не било толкова лошо.
— Ами добре — каза тя и сви рамене.
Махнах на сервитьора и си поръчах кафе с десерта. Ресторантът беше от онези, в които можеш да направиш знак на дискретния келнер, да си поръчаш кафе американо и той да кимне в знак на одобрение. Над всяка маса имаше окачена лампа, така че посетителите да се чувстват обгърнати от свой собствен пашкул светлина. Беше модерен, но романтичен ресторант — сигурно разчиташе на основна клиентела от специалисти в университетската болница „Мейо“ в града. Мери не искаше да идваме с колата чак до Рочестър, но в Пайн Вали имаше само две заведения за хранене, между които можехме да избираме: закусвалня от веригата „Деъри Куин“ и едно кафене, отворено до седем вечерта. Освен това в Пайн Вали нямаше кино, а тази вечер беше традиционната ни среща — вечеря и филм, само че ние не правехме като повечето други двойки, а първо ходехме на кино и после на вечеря, за да можем да обсъдим филма. Точно така бяхме постъпили на първата си среща: най-напред гледахме „Американски прелести“, а после отидохме на вечеря и спорихме за моралното превъзходство на героите във филма, докато не се наложи сервитьорката да ни помоли да си тръгнем, защото масата е резервирана за по-късен час. Е, този път със сигурност нямаше да предизвикаме проблеми с настаняването заради продължителни и разгорещени дебати на ръба на флирта.
Донесоха ми кафето, аз веднага отпих от него и си изгорих езика, но не обърнах внимание на болката. Продължих да го пия и да наблюдавам Мери, като се опитвах да разбера къде съм сбъркал.
Тази вечер беше със спусната коса, която отразяваше светлината на лампата над нас като златен ореол и скриваше лицето ѝ, докато Мери гледаше надолу към масата, настрани към другите хора в ресторанта и навън през панорамните прозорци — навсякъде, само и само да не поглежда към мен. Мери имаше лице като ябълка, с широки скули и сочни бузи, които сякаш събираха радостта и я споделяха жизнерадостно и демократично, но тази вечер не можех да открия никаква радост в него.
Беше облякла вталената си синя рокля с кройка от петдесетте години и когато по-рано вечерта слезе по стълбите в къщата, аз я прегърнах, целунах я по бузата и прошепнах: „Здравей, красавице“. Тя се беше усмихнала и се бе отдръпнала. Предположих, че го направи, защото Елза седеше на дивана и ни гледаше, ала Мери продължи да се държи по същия начин през цялата вечер. Вежлива. Дистанцирана. Все едно присъствието ѝ беше някакво задължение, по-неприятно и от задачата да почисти хамбара с кокошките на Елза. Филмът изобщо не помогна за успеха на вечерта, за което си бях виновен само аз. Бях избрал да гледаме „Позабременяла“, защото Мери обичаше романтични комедии, а филмът имаше високи оценки от критиката, но нито един от двамата не се смя много. От първата си брачна нощ насам никога не бяхме използвали противозачатъчни средства и след като в продължение на три години Мери се беше опитвала и не беше успявала да забременее, сега трябваше два часа да гледа двама идиоти, които се преструваха, че са си направили дете след една-единствена пиянска вечер.
— Съжалявам за филма.
Тя най-сетне вдигна поглед към мен.
— Няма нищо.
— Трябваше да помисля малко, преди да го избера.
— Не, наистина, Питър.
Мери се поизправи на стола, когато сервитьорът се появи отнякъде и поднесе десерта на масата между нас.
— В последно време и без това не си мисля за бебета.
— Жалко — казах. — Смятах след вечеря да паркираме колата някъде и да се поцелуваме. Или нещо повече. — Намигнах на Мери, но тя не каза нищо и аз продължих, обнадежден: — Чувствам се така, все едно пак сме в общежитията. Помниш ли как чакахме съквартирантите си да излязат или търсехме някой усамотен парк? Спомняш ли си втория етаж на паркинга на Четвърта улица? От онази страна, където лампите не светеха?
Тя си взе една лъжичка шоколад и поклати глава:
— Трябва да се прибираме. И без това закъсняхме много.
— Елза се е справяла чудесно сама в продължение на седемдесет и три години. Ще се оправи още един час.