— Къде отиваме? — попитах аз след петнайсетина километра.
Стори ми се, че изминахме още толкова, преди да отговори:
— Ще видиш.
Сигурно се канеше да ме остави на някое затънтено кръстовище в северната част на града, където върлуваха уличните банди. Беше ми безразлично.
Нямах представа какво ще правя сега. През последните няколко седмици този въпрос се въртеше в главата ми като някаква миниатюрна, незначителна муха. Не му обръщах внимание, а изяждах храната си, която миришеше на пластмаса, тичах на игрището и заспивах под звуците на метален трясък и смехове, които отекваха по коридора на затвора. Беше ми по-лесно да съществувам по този начин — в бъдещето на забравата, която бях отредил за себе си. Но изведнъж пред мен се появи друго бъдеще — алтернативна реалност, за която бях напълно неподготвен.
Вече нямах професия. Бяха ми отнели разрешителното да преподавам още докато бях в ареста в Пайн Вали, а дори да не беше така, нямаше да издържа проверката в нито едно училище в страната.
Вече нямах и съпруга. Документите за развода бяха първото нещо, което получих по пощата, след като ме прехвърлиха в затвора „Сейнт Клауд“. Сложих подписа си до този на Мери, изпратих документите обратно в приложения плик с предварително платена пощенска такса и предположих, че това ще е последната комуникация помежду ни. Но след това се обади адвокатът ми с новината, която промени всичко, и Мери се появи без предупреждение на следващото свиждане в неделя.
Изглеждаше добре — страните ѝ отново се бяха позакръглили, а устните ѝ бяха малко по-червени. Беше облечена с рокля, която не бях виждал. Когато влезе в стаята за свиждане, материята на ефирни зелени листа леко се развя около нея — не беше точно рокля за бременна жена, но и по нищо не напомняше за вталените рокли в ретростил, които носеше Мери преди. Когато седна срещу мен, полата на роклята се отпусна върху един малко по-закръглен корем от този, който бях виждал. Не позволих на погледа си да се задържи на това място.
Нито един от двамата не искаше да заговори пръв. Взирахме се в празната маса между ръцете си и мина цяла минута, преди Мери да наруши мълчанието:
— Чу ли вече?
— Да.
Настъпи още една пауза, после тя започна направо:
— Мислех, че си го направил ти. Мислех, че ще излъжеш и за това, както излъга за всичко останало. Затова дойдох да те видя в ареста — за да се уверя, че ще си признаеш.
Говореше на ръцете си, сплетени една в друга, и аз забелязах, че вече беше свалила брачната си халка. На пръста ѝ не беше останала по-светла линия.
— Но ти си помислил, че съм била аз, нали? — продължи тя. — След като разбрахме за Томи, отново си припомних нашия разговор и едва тогава осъзнах как ти е прозвучало. Ти си направил самопризнание, защото си решил, че съм била аз.
— Да. Съжалявам.
Тя кимна и изпусна дълбока въздишка, сякаш се освобождаваше от нещо, което беше стискала твърде силно. Аз смених темата, като я попитах за Елза и фермата, и двамата, смутени, си разменихме още няколко банални реплики, преди Мери да се изправи от мястото си.
— Кога ще излезеш?
Очите ѝ подскочиха към тавана и бързо обиколиха стаята.
— Не знам. Предполагам, че скоро.
— Какво ще правиш?
Точно това беше въпросът. Сега се взирах в напукания асфалт, който летеше между фаровете на колата на шерифа, и си спомнях извивката на челюстта на Мери, която не искаше да ме погледне. Ухаеше на вятър и на слънце.
Отговорих ѝ, че ще намеря начин да плащам издръжка на детето.
Тя изглеждаше така, все едно се почувства неудобно от този отговор, кимна и си тръгна.
Все още имах няколко приятели в града, които може би щяха да ме поканят да им гостувам, докато си намеря работа. Започнах да мисля къде мога да започна да работя, докато карахме през покрайнините и влизахме в града. Златистото сияние над покривите на сградите, сред което се издигаше изящният силует на небостъргача „Фоши Тауър“, ми се стори като стар другар след дълго отсъствие — познато и същевременно неловко заради отдавнашната си близост. Очите ми се насълзиха от уличните светлини, след като толкова дълго се бяха взирали в мрака. Едва когато прекосихме реката и продължихме към Сейнт Пол, аз си дадох сметка, че опасните квартали бяха останали зад нас, а шерифът все още не ме беше изхвърлил от автомобила си. След още няколко километра, когато полицейската кола зави на юг по магистралата, която водеше чак до Рочестър, пред мен се появи още едно възможно бъдеще.