Може би ме караше обратно в Пайн Вали. Посред нощ. Без свидетели.
Сърцето ми подскочи и страхът пропълзя по гърлото ми, когато ситуацията изведнъж стана съвсем очевидна. Шерифът беше приятел на семейство Хофман. Добър приятел.
— Ще ми кажеш ли къде отиваме, моля те? — попитах отново, като този път се наведох към преградата между седалките.
Шерифът се засмя, но невесело.
— Май се притесняваш за нещо. Не искаш ли да се завърнеш у дома?
— Двамата с Мери вече не сме женени — отговорих, като се опитвах да говоря спокойно. — Тя не иска да се връщам там.
— Представи си.
Той ми хвърли един поглед в огледалото за обратно виждане, после отново се взря в пътя. Големият град потъна зад хоризонта, когато излязохме от него, като мираж в нощта. Дали не бяхме минали оттук само за да се подиграе с очакванията ми? Едва сега ми хрумна, че този човек беше научил най-интимните подробности от моя живот, а аз не знаех нито едно нещо за него самия. Можеше да е женен, хомосексуален, от еврейски произход, атеист или всички изброени едновременно, но нямаше никакво значение. Всичко това не ми казваше какъв човек е.
Не си беше сложил шапката и аз за пръв път отбелязах възрастта му. Сивата му коса беше изрядно подстригана над яката, където кожата на врата му бе загоряла от слънцето. Макар че ръцете му държаха волана точно по правилата, на два без десет, и той седеше изправен на мястото си, от него не се излъчваше прекалена официалност. Приличаше на човек, който си върши работата, а правото е на негова страна от цели десетилетия насам.
— Ще има ли някакво значение, ако ти кажа колко много съжалявам?
Отражението на очите му в огледалото потъмня.
— Не виждам защо.
Поклатих глава, неспособен да възразя. Съжалението не променяше нищо.
С всеки изминат километър примирението ми нарастваше. Паниката все пак не му отстъпваше място и аз не можех да ѝ се противопоставя. Тялото ми не искаше да умре. Сърцето ми биеше болезнено и ми беше трудно да дишам, но се принудих насила да се облегна назад и притиснах длани към седалката си. Ако през живота си за последен път пътувах в кола, не исках да се предавам на страха. Изкачихме се по още едно възвишение, минахме през гъста горичка и се спуснахме в долина с ниви, където класовете от двете страни на пътя отразяваха бледите лунни лъчи и ги връщаха разпокъсани към небето. Дори в мрака можех да различа соята от царевицата, а малко по-нататък се виждаше поле, нашарено с тъмни точки — разпознах ги като млекодайни крави. Странно как това познание си беше намерило място в главата ми, без да е свързано с конкретен спомен как съм се сдобил с него. Сетне ми хрумна нещо друго:
— Страхувала ли се е Хети?
Шерифът сигурно беше гледал видеозаписа. Бе станал свидетел на последните мигове на Хети, които си бях представял хиляди пъти, а ужасът ми беше неизмерим, защото не знаех какъв е бил нейният.
Той въздъхна тежко и аз се напрегнах в очакване на удара. Затаих дъх.
— Да — рече накрая той.
— Как е станало? — успях да попитам аз.
Мина цяла вечност, преди да отговори, и изведнъж ми се прииска да се хвърля напред през преградата между седалките и да го разтърся, докато не ми каже всичко. Ръцете ми се бяха свили в юмруци. Цялото ми тяло трепереше.
— Моля те — добавих, като стиснах здраво очи. — Моля те, кажи ми.
Когато заговори, гласът му беше тих:
— Той я изненада с ножа. Притисна я в ъгъла. Тя се страхуваше, но му каза всичко, което искаше да знае. Каза му истината. После се опита да избяга, но беше мъртва още преди да падне на земята.
Той въздъхна, а аз не казах нищо, защото не се доверявах на гласа си в този момент. Облегнах се на прозореца, така че да не ме вижда, и избърсах очи, докато сцената на убийството се разгръщаше във въображението ми. Гледах как Хети пада на земята. Падаше отново и отново, без да стигне докрай, уловена завинаги в този миг. Мислите ми не можеха да я върнат към живота, но и не искаха да я оставят да умре.
— Нещо не се връзваше — каза шерифът след още няколко километра, толкова неочаквано, че едва не пропуснах думите му. — Повечето от парчетата на мозайката бяха по местата си. ДНК. Самопризнанието. Всички неща от онова шкафче.
Тонът му се беше променил. Звучеше така, все едно вече не разговаряше с мен, но аз въпреки това му отговорих:
— Мислех си, че постъпвам правилно. Поне веднъж.
Той бавно кимна, без да откъсва очи от пътя.
— Предполагам, че е било така. Но това едва не ни струва истината, дявол да го вземе.
— Значи аз съм виновен, че Томи Кинакис я е убил?