— Томи Кинакис не беше убиец. Вие двамата разкъсахте това момче на парчета. В кръвта му е имало две цяло и пет промила алкохол, когато се е блъснал в онзи камион. Сега родителите му продават къщата и дори не искат да се покажат в града. И според мен… — той внезапно повиши тон, преди да замлъкне съвсем.
Виждах само отделни части от лицето му, но ми се стори, че се опитваше да овладее някакъв емоционален изблик, и когато заговори отново, гласът му беше сподавен:
— … според мен е виновна Хети. — Шерифът дълбоко си пое дъх, за да се успокои. — Аз обичах това момиче — обичах всеки косъм на нахалната ѝ умна главица, — но истината е тази, че тя го уби не по-малко, отколкото той уби нея. И нито един от двамата не е искал да го направи. Бяха просто две глупави деца.
Светлината на насрещните фарове заличи профила му, когато поклати глава.
— Глупави деца, които никога няма да пораснат и да открият, че са нещо повече от това. Никога няма да видят света и да разберат какво е да се върнеш у дома. А животът си струва само заради приятелите, които намериш в него.
Изминаха още няколко дълги километра, в които се чуваше само ритмичното потракване на колелата по асфалта. Наоколо нямаше нищо за гледане, освен необятните тъмни полета — нищо, което да ме разсейва от мисълта за избора на Хети, Мери, Томи и самия мен, довел ни до това място и до този момент. Бях направил самопризнания за нещо, което не бях извършил, като си мислех, че по този начин ще платя за нещата, които наистина бях направил. Но сега нямаше как да избягам от миналото. Носех се право към него, а сърцето ми биеше в болезнено очакване на възмездието, което заслужавах.
Минаваше три сутринта, когато на хоризонта грейнаха светлините на Рочестър. По магистралата все още нямаше други автомобили, докато навлизахме в центъра на града.
Когато подминахме отсечката за Пайн Вали, без да продължим по нея, аз се изправих на мястото си. Объркан, се извърнах, за да проверя дали не съм прочел табелата грешно, после отново погледнах към шерифа, който продължаваше да шофира спокойно с разрешената скорост. Едва когато в далечината се появи университетската болница „Мейо“, той напусна магистралата и пое по улиците на града, докато не стигна до една безлична бензиностанция. Паркира по-далеч от колонките и остави двигателя да работи.
Мина цяла минута, преди да въздъхне и да отвори преградата между седалките.
— Предполагам, че не знаеш кой ден сме.
Не знаех. Не смятах, че дните отново ще започнат да имат значение.
Той отвори жабката и извади някакви листове, които ми подаде през преградата. Разгънах ги срещу светлината, която идваше от бензиностанцията, прочетох какво пишеше на тях и долната ми челюст увисна.
Бяха автобусните билети, които Хети беше купила за нас двамата. Еднопосочни билети до Ню Йорк за автобуса, който заминаваше в 3:38 сутринта на 9 юни 2008 година. Не се бях сещал за тези билети, откакто не направих самопризнание за убийството. Краткият миг на откраднато щастие, който бяхме споделили с Хети в онзи хамбар, вече ми се струваше като сън, като нереална халюцинация. И все пак билетите бяха в ръката ми, хартията дори не беше намачкана, а имената ни бяха отпечатани с ясни черни букви. Преди дори да осъзная какво се случва, той ми подаде и един плик. На плика беше написано името на Хети с моя почерк, а вътре имаше бележка и триста долара.
— Това вече не е веществено доказателство — каза той, без да ме поглежда.
— Не разбирам. Мислех си, че…
Докато заеквах в опит да кажа какво съм си мислел, на бензиностанцията тежко влезе един междуградски автобус на компанията „Грейхаунд“ и спря с недоволно ръмжене на двигателя. От автобуса слязоха няколко души с разрошени коси, като примигваха срещу светлината, и се затътриха към бензиностанцията.
— По-добре да тръгваш.
Погледнах отново към билетите и парите, а после към тила на шерифа.
— Защо го правиш?
Той въздъхна и аз реших, че няма да ми отговори. После той затвори жабката и се прокашля.
— Бъд Хофман ми е приятел почти от толкова време, колкото си бил на този свят. Няма да му позволя да извърши нещо, за което по-късно може да съжалява. По-добре да те няма.
Едва тогава се извърна и ме погледна за пръв път през цялата нощ — не като служител на закона, който гледа престъпник, нито като праведник, който гледа грешник, а с някакво необяснимо братско усещане за загуба — като двама непознати мъже, които се разминават на гробище. От очите на шерифа струеше някакво всепоглъщащо безмълвие и минаха няколко секунди, преди да намеря сили да преглътна и да кимна, докато сгъвах билетите в ръката си.