Мери изяде още малко от десерта, без да обърне внимание на думите ми. После изведнъж остави лъжичката и скръсти ръце на гърдите си.
— Какво има?
— Десет долара за шоколадов мус. Това е лудост.
— Е, значи е още по-голяма лудост да го поръчаме и да не го изядем — отвърнах и се заех с десерта.
Беше адски добър. Лек, ароматен и сладък, обаче не прекалено.
— Опитай още една хапка. Точно заради тази хапка струва десет долара.
Залюлях лъжичката пред лицето на Мери и тя въздъхна, преди да я изяде.
После отново се зае с десерта, но без да казва нищо, сякаш не искаше да си говорим. Изпих си кафето и се опитах да я извадя от това състояние, ала безуспешно.
Когато ни донесоха сметката, Мери я грабна от масата.
Плати на сервитьора и си взе дамската чанта.
— Готов ли си?
Докато отивахме към колата, аз я погалих по рамото.
— На Елза нищо ѝ няма.
— Знам — отвърна тя, макар и двамата да бяхме убедени, че изобщо не беше така.
— Тогава какъв е проблемът?
— Шейсет и осем долара за една вечеря, Питър. И още двайсет за киното. Кой ще плаща за всичко това според теб?
— Нали вече ще работя. Ще имаме пари.
Раздразнението ѝ бавно беше започнало да се просмуква и в мен.
— Все още дори не си започнал работа, а вече харчиш парите.
— Просто исках да излезем и да си прекараме добре — отвърнах от другата страна на колата, преди и двамата да влезем вътре и да затръшнем вратите.
Пътят обратно до Пайн Вали представляваше тъмно, равно шосе с две платна, което прекосяваше царевични ниви. Нито един от двамата не си направи труда да включи радиото в колата. За съжаление, вечерта вече изглеждаше неспасяема.
Ако трябваше да бъда честен със себе си — а с всеки изминат километър между високите царевични класове това ми звучеше все по-разумно — така и не можех да разбера как стигнах дотук.
Бях роден в Минеаполис. Отраснах в модерните кафенета в центъра на големия град, увличах се в спорове за корицата на литературното списание в гимназията, докато поръчвах паста в италианския ресторант „Филио“, и всеки уикенд се ровех в дисковете в музикалния магазин „Електрик Фитъс“. Запознах се с Мери в университета и двамата се оженихме през лятото, след като завършихме бакалавърския курс. Сигурно бяхме твърде млади, но родителите на Мери бяха твърде стари. Тя се беше родила късно в живота им — неочаквана изненада след дълги безплодни години и изоставени мечти. Те бяха дали всичко на Мери, не бяха щадили любовта и подкрепата си, и в замяна тя искаше да им подари възможността да я видят омъжена и устроена в живота. Затова изтеглих лимита на кредитната си карта, сложих пръстен с диамант на ръката на Мери и двамата застанахме пред олтара на църквата в нейния роден град, докато родителите ѝ грееха от щастие на първия ред. Сватбата беше утеха и за двамата до следващата пролет, когато баща ѝ получи сърдечен удар и почина, докато засаждаше нивите си със соя.
След като се оженихме, се нанесохме в малка къща под наем във викториански стил, недалеч от спирката на автобуса, и аз се заех с магистърската си програма, а Мери започна работа в една от банките в центъра.
И тогава в живота ни се появи застойната сърдечна недостатъчност.
Елза, майката на Мери, губеше сили с всеки изминал ден. Мери започна да ходи при нея веднъж в месеца, за да я наглежда и да ѝ помага с работата във фермата. Винаги имаше какво да се прави: да се затварят консерви, да се поправи някоя пристройка, да се отиде при някой лекар. Аз се опитвах да се шегувам с нея за това, че е станала фермерска съпруга, но Мери се смееше все по-рядко. С течение на времето тя отиваше при майка си всяка събота и неделя, а тъй като някои от моите часове бяха вечер, понякога не я виждах по цели дни. Докато завърша и взема диплома за учител, Мери вече прекарваше по три дни всяка седмица в Пайн Вали и работеше по десет часа на ден, когато беше в града, за да компенсира отсъствието си.
През цялото време се чувстваше изтощена. Аз се опитвах да я убедя, че Елза трябва да продаде имота си, но всеки път, когато заговарях за това, тя стискаше зъби, въртеше очи към тавана и отговаряше: „Мислиш ли, че не съм пробвала?!“.
Не успяхме да намерим никой, който да ходи да помага на Елза; единствената квалифицирана медицинска сестра, която беше съгласна да пътува до фермата, за да наглежда Елза и да ѝ дава лекарствата, искаше по хиляда долара на седмица.
Започнах да си търся работа като учител, така че Мери да може да напусне или поне да работи на половин ден в банката. Опитвах се да бъда добър съпруг. Нали това се очаква от добрите съпрузи? С тази разлика, че не можех да си намеря работа. Единствените свободни места за учители бяха в начални училища за деца със специални нужди, а аз нямах никакъв опит с поведенчески проблеми. За да ме назначат там, изискваха да се квалифицирам допълнително, но аз желаех да преподавам литература, а не практически социални умения.