А после, миналия март, Мери веднъж се прибра у дома с изрезка от вестник. Беше обява за учителско място — за учител по литература в гимназията на Пайн Вали, точно за каквото бях учил — и Мери ми каза, че Елза лично познава директора на училището и вече се е обадила, за да ме препоръча. Директорът очакваше да му се обадя.
Господи, как не ми се живееше в Пайн Вали. Но жена ми изглеждаше толкова обнадеждена и изтощена, че не знам какво стана, но след два месеца се преместихме при нейната майка, а аз изгубих целия си живот. Макар и да ми беше казала, че това ще е временно, и двамата си знаехме, че „временно“ означава да останем там, докато Елза си отиде — независимо дали ще отнеме месеци, или години. Колкото и да не ми се искаше да го призная, в последно време се надявах да бъдат по-скоро месеци.
През цялото лято не чух нищо друго, освен „Елза, Елза, Елза“. Как се чувства Елза днес? Има ли нужда от нов резервоар с кислород? Може ли да се изкъпе сама? Като че ли все пак имахме бебе, но бебето ни беше възрастна жена с немощно тяло и упорити навици.
Елза беше благодарна за грижите, но цялата ѝ благодарност сякаш бе запазена само за Мери. С мен се държеше така, сякаш бях някакъв лек, но постоянен дразнител — като чуждестранен студент, изпратен да живее на квартира у тях.
Всичко започна с вегетарианската ми диета. Тя подлагаше на съмнение всичко, което слагах в устата си — от къдравото зеле, през бургерите от черен боб, до соевите кълнове. Когато излизах да тичам, Елза само поклащаше глава, все едно никога не беше виждала човешко същество да се движи с по-голяма скорост от тази, необходима да следва ралото на нивата. А когато вечер си отварях някоя бира, тя изсумтяваше и театрално поглеждаше настрани.
Честно казано, изобщо не ме интересуваше какво мисли за мен моята тъща, но тя заставаше между нас с Мери. Всеки път, когато Елза се отнасяше хладно към мен, дипломатическата позиция на посредник, която заемаше Мери, отслабваше за пореден път и майката придърпваше дъщерята все по-близо до себе си и все по-далеч от мен. Един ден се случи така, че поправих оградата на кокошарника, докато Елза се тътреше след мен и ме наглеждаше, и дори успяхме да си поговорим приятно за детството на Мери, но още следващата седмица тя беше забравила за това. Кислородната недостатъчност, от която страдаше, атакуваше мозъка на възрастната жена и изтриваше спомените ѝ, особено по-скорошните, така че всичките ми опити да подобря нашите отношения си оставаха безсмислени.
А на всичко отгоре кокошките не спираха да вдигат шум. Въпреки че бяха разположени от далечната страна на големия хамбар, кудкудякането, шумоленето и драскането на птиците се чуваше навсякъде, независимо колко е часът. Шумът беше в състояние да побърка всекиго. Кокошките бяха не повече от петдесет на брой — последните, останали от фермата на бащата на Мери, — но сякаш осигуряваха яйца за половината окръг. На вратата непрекъснато имаше някой, дошъл да си купи яйца, а освен това Мери лично ги доставяше на нашата съседка Уинифред Ериксън, която най-често я придружаваше на връщане, за да си бъбри с Елза в продължение на часове. Мери събираше яйцата по два пъти на ден, като първият път беше в шест сутринта, почистваше полозите, метеше пода и сипваше фуража — а при това, поне според мен, не изкарваше повече от няколко долара на ден, — и сега точно тя ми говореше, че нямаме пари?
— Защо не се отървеш от кокошките? — питах я.
— Нямам нищо против да се грижа за тях. Аз съм отраснала по този начин. Просто не мога да разбера как мама се е справяла сама.
— Защо се налага да го правиш? Можем да си купуваме яйца от магазина.
— Мама не е съгласна да ги продадем — казваше тя.
Беше се превърнало в обичайния отговор на всичките ми въпроси това лято. Седемдесет и три годишното ни бебе иска това. Седемдесет и три годишното ни бебе не търпи онова.
Това усещане се процеждаше във всичко. Мери вече нямаше желание да обсъжда книгите, които четем. Твърдеше, че няма време за четене, но пък всяка вечер гледаше ужасни телевизионни предавания заедно с Елза. Не искаше да ходим до града с колата, за да посетим някоя постановка или дори да се видим с приятели.
Вместо това само поклащаше глава.
— Толкова е далече, че се чувствам уморена само като си го представя.