Една от котките притича през двора и Мери въздъхна. Усещах как въздействието на фермата се процежда и в нея, затова за пореден път опитах да спася доброто настроение.
— Хей — казах и игриво разтърсих ръката ѝ. — Ела тук.
Наложи се обаче аз да скъся дистанцията помежду ни, за да я целуна леко. Отначало тя прие целувката ми, но после извърна лице, когато понечих да продължа. След това нито един от нас не помръдна и не проговори известно време.
— Пожелах си да не бъде така — каза най-сетне тя. — Когато видяхме падащата звезда. Пожелах си мама да оздравее.
— Нали не трябваше да го казваш на глас?
— Няма значение. И без това няма да се сбъдне.
Гласът ѝ прозвуча глухо и аз инстинктивно вдигнах ръка, за да я погаля по рамото, сковано от напрежение.
— Правиш твърде много.
Тя поклати глава, без да откъсва поглед от полята наоколо.
— Те ми дадоха всичко. Обичаха ме повече, отколкото може да се надява едно дете… и сега аз трябва да направя това, защото е единственият начин да им се отплатя за тази любов.
— Нуждаем се от помощ. Има и други начини.
— Нищо ми няма. Добре съм.
— Ти вече дори не можеш да се насладиш на една вечеря в града. Виж какво ни причинява всичко това.
И тогава тя ме погледна с изражение, което никога не бях виждал на лицето ѝ. Беше студено. Моята Мери, моята сладка и щедра Мери с бузите като ябълки, която обичаше антикварните неща, ме погледна така, все едно бях някакво досадно бездомно куче, просещо храна.
— Съжалявам, но точно в момента не мога да се грижа и за теб, Питър.
— Аз не искам да се грижиш за мен. Господи! Просто исках тази вечер да си прекараме приятно.
— Не казвай „Господи“ с този тон.
— Ти сериозно ли, дявол да го вземе?!
Признавам си, че може би не се изразих по най-подходящия начин.
— Майка ми… — започна тя, поклати глава и погледна към къщата. — Тя е ходила на църква всяка неделя през целия си живот. Вярата е важна за нея. Можеш ли да проявиш уважение към това, докато живеем тук?
— В момента Елза не е с нас — отвърнах аз.
Но още докато го изричах, си дадох сметка, че тя всъщност беше с нас. Беше навсякъде — седеше между нас двамата в киното, оглеждаше неодобрително цените в менюто в ресторанта, превръщаше Мери в непозната в колата, където се процеждаше вонята на амоняк от кокошите изпражнения на двора.
— Просто исках да ти го кажа.
— Добре.
Излязох от колата и затръшнах вратата, което внесе смут сред кокошките.
В къщата беше тъмно — посрещна ни само лампичката на фурната. Елза сигурно си беше легнала по-рано, вероятно в опит да не ни пречи във вечерта, в която имахме среща.
Обикновено Мери я слагаше да си легне и решеше рехавите ѝ кичури, докато Елза разглеждаше фотоалбуми и разказваше истории за хора, които не познавах, двете се смееха и си спомняха за тях. В този вечерен ритуал никога нямаше място за мен.
— Само ще проверя как е — каза Мери.
— Добре.
Тя изчезна, а аз се качих в нашата спалня. От розетката на отоплението се носеха тихи гласове и аз си представих как Мери е седнала на ръба на леглото на Елза и двете си разказват за последните три часа, като не поглеждат към празното място от другата страна на леглото.
Това, което си пожелах от падащата звезда, беше двамата с Мери отново да бъдем щастливи. Може би никога нямаше да бъде както преди, но все пак трябваше да има някакво ново щастие за нас — някакъв начин да бъдем щастливи, който все още ми убягваше. Съблякох се, легнах си и се загледах в петната на тавана, докато чаках Мери да се качи. Така и съм заспал. В очакване.