Хети
понеделник, 27 август 2007 година
Повечето хора си мислят, че да играеш на сцената означава да се преструваш. Все едно театърът е някаква голяма игра, в която актьорите си обличат костюми и се правят, че се целуват или пронизват с хладни оръжия, а след това издъхват и умират. Хората си мислят, че всичко е наужким. Хората не разбират, че да играеш означава да се превърнеш в някой друг, като промениш собствените си мисли и потребности, докато вече не можеш да си спомниш какви са били. Да позволиш на другата личност да превземе всичко, което представляваш, а след това да се обърнеш с хастара навън, за да излееш характера на другия на сцената, неконтролируемо като кръвоизлив. Понякога си мисля, че да играеш е някаква болест, но не съм сигурна дали е така, защото не знам какво означава да си здрав.
Първата ми роля, която си спомням, беше на безстрашната малка сестричка.
Още когато бяхме малки деца, брат ми Грег се отличаваше с лукавата злоба на тийнейджър, въоръжен с цяла торба пиратки, и едно от любимите му забавления беше да ме тероризира. Криеше разни неща в стаята ми — жаби, хамелеони, паяци, змии; всичко, с което разполага в арсенала си едно момче, израснало във ферма — и целта му беше да се разпищя: точно каквото се искаше и на мен. Вместо това се насилвах да взема в ръце всяко едно отвратително, гърчещо се малко създание и да го занеса обратно в стаята му, където да започна да го разпитвам с най-спокойния си глас: „Къде намери тази змия? Виж какви черти има по корема. Как да я кръстя?“.
Той се опитваше да ме стресне, като ми казваше, че ако пипам животното, ръцете ми ще позеленеят или косата ми ще окапе, но аз само се смеех и го наричах лъжец. Разбира се, продължаваше да ме е страх. Ненавиждах всяка кутия за обувки, защото знаех, че не беше изключено да е затворил нещо лигаво или люспесто в нея, но се научих как да превръщам сълзите в широка усмивка и как да говоря силно и ясно, когато ми се иска да се свия на кълбо и да се разплача.
Нямах нищо против, че Грег се записа в армията веднага след гимназията и замина за Афганистан. Сигурна бях, че ще се върне променен; просто не знаех дали ще се промени за добро или за лошо.
Първият и най-важен урок в актьорското майсторство е да разчетеш правилно своята публика. Да разбереш какво очакват от теб и да им го дадеш. Учителката в неделното училище искаше сладки усмивки и тихи гласчета. Учителят по физическо възпитание искаше агресивни играчи на бейзбол, които замахват като Сами Соса, дори да не могат да улучат с бухалката паркирана кола. Баща ми искаше трудолюбиви работници, които се справят с всичко съвестно и без да се оплакват. И макар че не обичах да изпълнявам задачи от домакинството, аз се превръщах в Пепеляшка и работех толкова търпеливо и спокойно, колкото беше възможно. Просто трябваше да открия подходящата роля за съответната пиеса.
Ето как разбираш, че играеш добре: публиката е доволна. Хората се усмихват, правят ти комплименти и си казват един на друг колко си чудесна. Може би някаква част от теб жадува да видят истинското ти „аз“, поне веднъж, и като Бриджит Джоунс да ти кажат, че те харесват точно такава, каквато си в действителност, но това изобщо не се случи. Никой не искаше да гледа независимо кино заедно с мен. Всички се смееха на книгите, които четях, и ме смятаха за снобка заради начина, по който говорех. Затова се преструвах и чаках някой ден да започне истинският ми живот. А аплодисментите сгряваха нещо вътре в мен, за което дори не си давах сметка, че има нужда да бъде затоплено. Може би истинското ми „аз“ беше на едно много по-студено място. Затова продължавах да го правя.
Бях се преструвала през целия си живот и това ме беше докарало едва дотук: първия ден от последната учебна година в гимназията в Пайн Вали. Последната ми година в тази сграда — ЗАВИНАГИ. Последната година със задължителни събирания на всички ученици преди мачовете на гимназиалния отбор, последната година с пластмасови спагети в стола и миризма на сирене по коридорите, последната година с домашни по математика със синуси, косинуси и онова… третото.
Винаги съм била добра ученичка не толкова защото се интересувах от предметите, а защото винаги съм притежавала способността да запомня всяко нещо, което прочета или чуя в клас. А училището беше горе-долу това: да четеш разни неща и да ги повтаряш. Учителите не обичаха нищо друго. Но имаше и нещо, което наистина ненавиждах: екипната работа. Учителите неизменно съставяха екипите така, че в тях да влизат по равно умни и глупави или мързеливи ученици, което изобщо не беше честно. Понякога ни разрешаваха да си избираме с кого да сме в екип, но дори в тези случаи винаги се озовавах заедно с някого, който изобщо не разбираше какво правим. Миналата пролет двете с Порша и Хедър бяхме в екип по американска история, където трябваше да подготвим доклад за движението за граждански права, и Хедър непрекъснато бъркаше Мартин Лутър Кинг с Малкълм Екс. Не, сериозно. И един ден, в края на часа, Порша каза: „Абсолютно те разбирам, че ги бъркаш. Все пак и двамата са чернокожи“. А Хедър просто отговори: „Аха“. Все едно Порша говореше сериозно.