Преглътнах сълзите си, докато се приближавах към гишето, на което продаваха билети за полета до Бостън. Там стоеше една прекалено жизнерадостна жена със слънчев загар, която ме уведоми, че е останало свободно място в първа класа.
— Ще го взема.
Билетът струваше 760 долара — повече, отколкото бях плащала за каквото и да било през живота си, ако не броим компютъра ми. Подадох ѝ шофьорската си книжка и осем чисто нови банкноти по сто долара, които извадих от онзи ужасен плик, с който започна всичко. В него останаха още две банкноти. Изглеждаха ужасно мънички и самотни в големия бял плик, докато се взирах в тях. Но нямаше начин да ги прибера в портфейла си. Бях изкарала с честен труд всеки цент, който държах в този портфейл, и не исках личните ми пари дори да се докосват до съдържанието на този плик. Потънала в поредния прилив на отчаяние, явно не бях чула какво ми говори жената зад гишето.
— Госпожице? — настоя тя, като се приведе към мен в очевиден опит да привлече вниманието ми.
До нея вече стоеше и някакъв мъж и двамата ме гледаха вторачено, точно както в онзи сън, в който учителката те вика на дъската, а ти дори не знаеш, че сте имали домашно.
— Защо пътувате до Бостън? — попита мъжът, като хвърли поглед на малкия ми куфар.
— Искам да изям една поничка с Бостън крем — отговорих аз.
Според мен това беше доста остроумен отговор, но никой от двамата не се засмя.
— Имате ли друг документ за самоличност?
Зарових се в дамската си чанта и извадих личната си карта от училището. Мъжът я погледна, после отново се обърна към компютъра пред себе си.
— Родителите ви знаят ли къде сте?
Този въпрос предизвика у мен лек пристъп на паника, макар и да си давах сметка, че съм пълнолетна. Хрумнаха ми няколко възможни отговора. Можех да му кажа, че родителите ми вече ме чакат в Бостън — или може би само баща ми. Двамата с майка ми не живеят заедно и татко ми е изпратил парите в последния момент, за да прекарам Великден заедно с него. А можех и направо да подхвана историята, че изобщо нямам родители. Но сълзите ми попречиха. Гърлото ми се свиваше от чувствата, които изпитвах в момента, и нямаше да успея да излъжа както трябва. Не и сега, когато вече ме подозираха в нещо нередно. Затова направих точно обратното — оставих се на емоциите да ме завладеят.
— А вие защо не си гледате работата? — троснах се, като влязох в ролята на ядосан клиент.
Летището изглеждаше особено подходяща сцена за тази роля. Хората на опашката зад мен спряха да мърморят помежду си и се загледаха в представлението.
— Вижте, госпожице Хофман, когато някой си купи билет за полет на същия ден, особено еднопосочен и с пари в брой, се налага да следваме някои специални указания. Ще ви помоля да дойдете с мен, докато проверим ситуацията.
Изобщо не бях съгласна да ме затворят в някоя стая без прозорци на Службата за национална сигурност, докато той се обади на родителите ми и направи този ден десет хиляди пъти по-неприятен. Ами ако разбере кой е изтеглил банкнотите в плика? Дали беше възможно? Протегнах ръка през гишето и си дръпнах парите и документите за самоличност.
— В такъв случай се налага да ви помоля да си заврете билета отзад — заявих аз.
— Искате ли да се обадя на охраната?
Жената — която вече съвсем не се преструваше на жизнерадостна — вдигна телефона и започна да набира номера, без да изчака отговор.
— Не си правете труда, тръгвам си. Нали виждате, че си тръгвам?
Вдигнах чантата си и избърсах очи с юмрука, в който стисках банкнотите на топка, влажна от пот.
— Защо не се успокоите, госпожице Хофман, и ще…
— Защо вие не се успокоите? — прекъснах го аз, като го изгледах ядно. — Аз не съм терорист. Съжалявам, че не искате да ми вземете осемстотин долара за тъпото си място до Бостън.
Някой на опашката ми подвикна окуражително, но повечето хора просто ме изгледаха, докато си тръгвах, като влачех куфара си на колелца, и сигурно се опитваха да предположат каква точно бомба щях да кача на самолета, ако не ме бяха хванали. „Всякакви ги има, Велма.“ Нали си представяте? „Човек никога нямаше да се сети, че в това момиче има нещо съмнително.“
Стигнах тичешком до паркинга и не си спомням как съм намерила пикапа си и как съм платила на служителя — всичко ми беше като в мъгла. Сърцето ми биеше като чук в гърдите. Непрекъснато поглеждах през рамо, обхваната от параноя, че някой служител на охраната ще ме настигне. А после, когато се качих на магистралата, започнах и да хлипам. Ръцете ми трепереха толкова силно, че едва не блъснах един семеен микробус. Мина половин час, преди да си дам сметка, че карам обратно към Пайн Вали. Минеаполис и съседният голям град Сейнт Пол вече бяха изчезнали зад хоризонта, а пред мен се простираха незасети поля, докъдето стигаше погледът.