Порша ме погледна така, сякаш не можеше да повярва, че е чула това — тя е много чувствителна по въпроси, свързани с расовата принадлежност, защото по произход е от китайската народност монг. Но освен това тя е много чувствителна по всички въпроси — просто защото си е Порша.
По-късно Порша ми прати съобщение, в което пишеше:
Не мрази6 ли, когато тъпите ти приятелки се окажат още по-тъпи, отколкото си мисли6.
Щях да умра от смях и едва успях да скрия бележката, преди господин Джейкъбс да я види.
Семейството на Порша се премести тук от Чикаго, когато бяхме в девети клас. Преди това бях сигурна, че на мен ми има нещо. Всички останали се чувстваха добре на това място, без дори да полагат усилия: на тях не им се налагаше да се преструват, че харесват събиранията на младежката организация или предавания като American Idol. И тогава се появи Порша, с нейните истории за главната търговска улица в Чикаго и светлините на фасадата на Гудман Тиътър, и аз едва тогава осъзнах, че има и други места, на които не беше важно дали вашата крава е спечелила награда на панаира. Оттогава бяхме най-добри приятелки.
Пристигнах в училище със стария пикап на Грег и махнах на Порша, която току-що беше влязла в сградата. Тя ме изчака.
— О, боже, страхотна си! — каза Порша, оглеждайки дрехите ми, докато се приближавах до нея. — Обърни се.
— Харесват ли ти? — отговорих, като се завъртях като манекенка на подиума.
Дрехите, които бях избрала за първия ден от последната учебна година, бяха най-добрата имитация на делови стил от Ню Йорк, която успях да открия в търговския център „Апачи“ в Рочестър — черна тясна пола до коленете, комбинация от сива жилетка и сив пуловер и единствените ми официални черни обувки на токчета с остри върхове. Косата ми беше дълга и права — светлокестенява, защото мама не ми позволяваше да се боядисвам — и аз обикновено я носех така, както днес, сресана над челото и вързана на тънка конска опашка.
— Все едно идваш направо от Източното крайбрежие, скъпа.
— А ти все едно идваш направо от Калифорния — отвърнах с широка усмивка, като оглеждах нейната лятна рокля и големи слънчеви очила. — Нямаше как да не се срещнем по средата, в дълбоката провинция.
Порша се засмя, хвана ме под ръка и ме поведе навътре.
— За малко изпусна да видиш Бека Ларсън. Почерняла е на бански и половината футболен отбор се изреди да я зяпа. Около три пъти се опитах да се обадя на Маги, за да си сравним програмата, но тя не вдигна и не отговори на съобщенията ми, така че не знам какъв ѝ е проблемът.
Порша продължи да бърбори, докато вървяхме по коридорите на училището, и аз ѝ отвръщах с по някоя дума, но в интерес на истината тя нямаше нужда от отговори. Затова започнах да си фантазирам, че съм се върнала на срещата на випуска за десет години от завършването. „Погледнете колко малко изглежда всичко тук! А, ето го старото ми шкафче. О, да — от десет години живея в Ню Йорк. В Манхатън, скъпа. Не мога да си представя да живея на север от Деветдесет и шеста улица.“ Все още не знаех къде се намира Деветдесет и шеста улица, но щях да разбера. След по-малко от година вече щях да живея там — бях започнала отброяването, когато облякох новите си дрехи.
Двете стигнахме до шкафчетата си и открихме Маги, която флиртуваше с Кори Хенсбрук — а той все така имаше акне по врата. Отвратително.
— Е? — обърна се Маги към нас, когато Кори си тръгна. — Видяхте ли новия учител по литература?
— Не! Разказвай.
Порша съвсем забрави, че беше сърдита на Маги, защото не отговаря на обажданията ѝ. Перспективата за нова клюка беше по-привлекателна от обидата — поне засега.
— Видях го, когато двамата с баща ми пристигнахме на паркинга, и попитах кой е.
Бащата на Маги беше заместник-директор на училището, но това по никакъв начин не пречеше на нейните сексуални завоевания. Моят собствен баща щеше да откачи, ако ме види да се свалям с всичко живо, което е с пенис.
— Има страхотна тъмна коса и готини квадратни очила и изглежда така, все едно още е студент.