— А как изглежда отзад? — настоя да узнае Порша.
— Не можах да видя. Вървеше срещу нас. Малко е кльощав, но секси — като секси библиотекар. Нали се сещате, като онези секси библиотекари, които спортуват?
Двете с Порша се разсмяхме, чу се вторият звънец и аз не се сетих повече за новия учител, докато не влязохме в четвъртия час за деня, който беше по литература. И тогава нещо се промени.
През цялата сутрин се бях чувствала не на мястото си, облечена в нюйоркски стил — в което беше смисълът, разбира се, защото правех първите си съзнателни крачки към това, да престана да се преструвам, че съм на мястото си, — но когато влязох в часа по литература и видях новия учител, някак си се почувствах точно така, както трябва. Той се беше отпуснал на стола зад катедрата, облечен със спортен панталон, гледаше към прозореца и не обръщаше никакво внимание на потока от ученици, които влизаха в стаята, говореха и се смееха, докато си изберат къде да седнат. Аз също не им обърнах особено внимание — само толкова, колкото да се настаня на първия ред и да отворя тетрадката си. Порша и още няколко съученици се настаниха наоколо и Маги се приведе към мен, за да прошепне: „Нали ти казах, че е секси?“. Отвърнах ѝ с усмивка като на Мона Лиза и се заех да драскам безцелно по корицата на тетрадката.
Чу се звънецът за започване на часа, учениците се умълчаха и новият учител стана от мястото си, за да се подпре с гръб към ръба на катедрата.
— Добре, аз съм господин Лънд, а това е часът по литература. Ако в програмата ви пише нещо друго, значи сте сбъркали кабинета.
Едва тогава, когато го видях в лице, си спомних, че вече сме се срещали. Той ме погледна, но след това отново се обърна към всички. Не започна с някакъв увод или с указания как точно се пише името му, както правят някои учители, и сякаш не обърна внимание на учениците, които продължаваха да си шепнат в дъното на стаята.
— Сега ще пусна тези листове по чиновете. Отбележете името си на първия лист, а след това си вземете по един екземпляр от учебната програма и я прочетете. Това са темите, по които ще работим през първия срок, но за да получите оценка по този предмет, ще трябва да се запишете и за втория срок. Всички разбраха ли? Имате ли въпроси?
Никой не се обади и той продължи с лека усмивка:
— Това със сигурност е най-добрият час, който ми дадоха да водя тази година. Всички вие сте ученици в последния клас, които ще кандидатстват за висше образование, така че сте по-интелигентни от средностатистическата мечка. Няма да ни се налага да се занимаваме с писане на есета по предварително зададена тема, нито със стандартизираните тестове по английски език и литература. Така ни остава малко свободно пространство за импровизации, в което наистина да научим нещо. Ще очаквам от вас да мислите самостоятелно, да изразявате мнението си и да бъдете готови да участвате в дебати, където или да защитавате становището си, или да се откажете от него. Ако си мълчите, ще ми бъде трудно да ви пусна на изпита. Искам от вас да говорите. Няма да се правя на Робин Уилямс в „Общество на мъртвите поети“, нали разбирате? Няма да ви помагам да се превъзмогнете, за да откриете, че сте истински таланти.
Повечето присъстващи в стаята започнаха да се подхилкват.
— И като стана дума за това, няма да пишем никаква поезия. Забранявам всички стихотворения. Не мога да ги понасям. Не очаквайте да минете на изпита, ако напишете някое стихотворение. В този час ще четете книги и ще разсъждавате за това какво сте прочели и как ви е променило то. Всяка книга носи промяна: или в начина, по който гледате на света, или в начина, по който определяте собственото си място в него. Литературата ни дава идентичност — дори ужасно написаната литература. „Моби Дик“ например завинаги промени начина, по който гледам на морските възли. Не знам как е възможно някой да напише толкова много страници, посветени на едва прикрити метафори за морски възли. Ако сред вас има почитатели на Хърман Мелвил, също ще ми бъде трудно да ви пусна на изпита.
В стаята отново се разнесе смях, а този път и аз се присъединих към него. Учителят се отблъсна от катедрата и тръгна между чиновете, за да вземе листа с имената.
— Надявам се този час да бъде най-хубавият ми час през деня. Не ме разочаровайте.
Той се зае да ни обяснява учебната програма за срока и аз усетих нещо приятно дълбоко в стомаха си — същото усещане както преди няколко седмици, когато прочетох обява, че се търси изпълнителка за главната роля в постановката „Джейн Еър“ в градския театър в Рочестър, и разбрах, че ще спечеля. Господин Лънд беше интелигентен и забавен човек от големия град. Изглеждаше също толкова не на мястото си в тухлената сграда на гимназията в Пайн Вали, колкото се бях чувствала и аз през последните три години. И макар че това усещане може би не беше истинско, а фантазия или продукт на въображението ми, отегчено до смърт от живота тук, от учителя лъхаше сексапил на талази, който стигаше чак до моя чин. Усещах чистия аромат на дезодоранта му. Той беше истински и разговаряше с нас, все едно и ние бяхме истински хора — подход, който нито един учител в тази сграда не бе опитвал преди него. Усещането дълбоко в стомаха ми продължи да се усилва през целия час и когато удари звънецът, прибрах тетрадката си с широка усмивка на лицето.