Вече излизах от стаята с Маги и Порша, когато господин Лънд ме спря на вратата.
— Касиерката Хети — усмихна се той, докато триеше бележките си от дъската.
— Клиентът Питър — отвърнах аз.
— Да опитаме с „господин Лънд“, става ли?
— Става — казах, махнах му и излязох на обяд.
И не знам дали беше заради отношението на господин Лънд, или заради перспективата за реални дискусии по литературни въпроси, но аз съвсем забравих колко се вълнувам, че това е последната ми година в училище. Вместо това започнах да се вълнувам какво ще ми донесе тази последна година.
Работех във фотото в дрогерията CVS. Работата там беше много по-лесна от работата във фермата, а освен това ми плащаха. Трябваше само да разпечатвам снимките, които хората качваха на уебсайта на фотото, да работя на касата и от време на време да помагам на възрастните дами да избират поздравителни картички за внуците си. В крайна сметка винаги избираха картички от 99 цента, на които имаше едно и също невзрачно плюшено мече. Преди си мислех, че възрастните дами са стиснати, но после един от служителите в дрогерията ми каза по колко плащат за лекарства всеки месец. Господи, трябва да внимавам да не остарея. Трябва да се поддържам в добро здраве и да не умра, това е.
Когато отидох на работа след училище, в дрогерията нямаше почти никого. Обикновено имаше час пик, след като свърши първата смяна в завода, а после още един след пет следобед, когато започваха да се прибират хората, които всеки ден пътуваха до работното си място в Рочестър. Навлякох синя престилка върху дрехите си в нюйоркски стил и се заех да свалям качените снимки от уебсайта на фотото, за да ги разпечатам на принтера. Снимките бяха най-вече от детски рождени дни и ваканции — понякога имаше и сватби или някое пътуване до Брансън. Веднъж се случи да принтирам двеста снимки от Хаваите, а друг път някой беше ходил в Париж. Сигурно разглеждах снимките от Париж с часове, като си представях как седя в миниатюрните кафенета и се разхождам по мостовете над Сена, как се запознавам с някой фотограф от модния бизнес и влизам зад кулисите на дизайнерско ревю. Бях си представила цялото пътуване от първия до последния ден, но когато жената дойде да си вземе снимките, се оказа, че просто е имала една свободна вечер, докато е била в командировка. Моята версия беше толкова по-добра от нейната.
Почти всички клиенти на фотото бяха жени. В деветдесет и девет процента от случаите, когато до щанда се приближаваше мъж, той идваше да вземе снимки за някой друг — както господин Лънд миналата седмица. Най-редовните ми клиенти бяха жените, трябваха им снимки за семейните албуми, и те винаги ми разказваха каква е идеята за албума и ми показваха кои снимки ще изберат за него, все едно вече не ги бях разгледала всичките.
Докато приключвах със снимките за деня, пристигна Томи Кинакис.
— Здрасти, Томи.
Той кимна и отвори уста, но от нея не излезе нищо.
— Снимки ли ще взимаш? — подсказах му аз, за да му помогна.
Изглеждаше обзет от неудобство и леко измокрен.
— Да, за майка ми. Обещах да ги взема след тренировката.
— Затова ли си толкова потен?
Той гърлено се засмя и разроши косата си с ръка, така че тя остана да стърчи на кичури.
— Днес ни стопиха лагерите на тренировката. Първият мач на отбора е в петък вечерта. Ще дойдеш ли?
Двамата с Томи ходехме на училище заедно още от детската градина — както повечето деца в Пайн Вали. Познавах го още от времето, когато хвърляше камъни на детската площадка. Бях присъствала на неговия доклад в часа по история в шести клас, когато разказваше за Германия, без да знае нищо за Втората световна война, и беше почервенял като ябълка от сорта червена превъзходна пред целия клас. Когато влязохме в гимназията, той вече бе станал по-едър и по-висок от баща ми, а откакто гласът му се промени в пубертета, беше станал и по-мълчалив. Имаше тъмноруса коса и светлосини очи, които несигурно се стрелкаха насам-натам.