Извадих снимките на майка му и ги маркирах на касата.
— Май няма да успея. В петък трябва да съм на работа.
— Тук? — каза той и се огледа така, все едно не беше сигурен дали това място съществува наистина.
— Да, някой трябва да наглежда магазина.
— Не знам защо. Всички ще бъдат на мача.
Той извади един избелял кожен портфейл и ми подаде банкнота от двайсет долара.
— Нали? И аз това им казвам.
Никога не бях казвала подобно нещо. На никого.
Томи кимна сериозно, докато си прибираше рестото. Темата за футбола сякаш му поразвърза езика.
— Трябва да дойдеш. Направо ще унищожим отбора на Грийнвил. Ще изметем игрището с тях.
— Не се съмнявам.
— Няма да им дам да пипнат Дерек — закле се той и удари с юмрук по щанда. — Тази година имаме най-добрия разпределител в регионалното първенство.
Нямаше абсолютно нищо, което да му отговоря на това, така че просто му се усмихнах съблазнително. Той веднага се размекна и наведе глава, докато си прибираше портфейла.
— Шефът ти сигурно ще може да намери някой да те замества.
— Би било страхотно — отговорих аз.
Никога, в никакъв случай нямаше да помоля управителя за подобно нещо.
Томи най-сетне вдигна очи и си взе снимките, като смутено каза:
— Надявам се да те видя на игрището.
После се завъртя на пета с крива усмивка и бързо излезе от дрогерията.
През следващия половин час продължих да се чудя какво беше това. Томи Кинакис? Какво бях направила, за да предизвикам интереса на Томи Кинакис? Със сигурност щеше да спре да ме харесва, ако му кажа, че специално бях помолила да ми дават всички смени в петък вечерта.
Футболът беше поредното нещо, което ме правеше различна от всички други в този град. Така и не успях да разбера какво му е хубавото да се блъскаш с някакви други едри момчета и да се замеряте с някаква странна топка с остри върхове, но никой друг в Пайн Вали не смяташе така. Всички жители на градчето, на възраст от десет до сто и десет години, бяха в състояние да изрецитират пълния състав на гимназиалния отбор и всички до един ходеха на всеки домакински мач, като крещяха толкова силно, че ги чувах чак оттук. Аз обичах да съм на работа, когато имаше мач, защото в дрогерията нямаше жива душа; можех да си чета книги от рафта с най-продаваните заглавия или да си лакирам ноктите, докато свърши мачът, а след това всички едновременно си спомняха за снимките или картичките, които трябва да вземат, и се изсипваха наведнъж. Преди да се усетя, смяната ми беше свършила, а колегите ми се радваха, че има кой да дежури по време на мачовете.
След днешната смяна си тръгнах от дрогерията и подкарах към къщи по завоите на черния път, които познавах като собственото си лице. Фермата ни беше на десетина километра от града и наоколо нямаше нищо друго, освен ниви и вятърни турбини. На нашата земя също имаше турбини и семейството ми получаваше част от парите от електричеството, което осигуряваха. Баща ми винаги се шегуваше, че с това ще ми плати сватбата. И макар да не смятах, че някога ще се омъжа, аз не му го казвах. Вместо това винаги го питах: „Къде ще бъде сватбата, в някой евтин хотел или в най-луксозния?“. Татко се преструваше, че ще ми удари един зад врата, и двамата се смеехме. След като Грег замина на война, баща ми обичаше да си представя, че моят живот ще бъде сигурен и обикновен — ще следвам, ще градя кариера, ще се омъжа и ще му родя внуци, които ще играят на гоненица около купите слама и ще го наричат „дядко“.
Паркирах на алеята пред къщата и се изненадах, когато видях, че в кухнята все още светеше. Когато бях вечерна смяна, мама и татко обикновено вече си бяха легнали. Татко гледаше телевизора в спалнята, а мама четеше най-новата книга, получена в градската библиотека, след като вече беше прочела всички останали, които имаха там. Но никога не искаше да си говорим за това, което четеше. Просто поглъщаше страниците една след друга и ги държеше дълбоко в себе си. Може би затова понякога ми беше толкова трудно да я разбера — защото вътре в нея имаше толкова много чужди думи.
Когато влязох, масата беше сложена, а мама извади от фурната печено пиле и сложи две чинии, докато си сваля палтото и обувките.
— Късно ли ще вечеряме?
— Исках да вечерям с теб, за да ми разкажеш за първия учебен ден. Баща ти не пожела да те чака.
— Не се вечеря в десет без петнайсет! — изрева той от спалнята. — Вредно е за храносмилането!
— Нали затова има хапчета за добро храносмилане?! — извиках в отговор аз.