Баща ми обичаше в къщата да се вика. Според него това я изпълваше с живот.
— Сядай и започвай. Харесаха ли новите ти дрехи?
Мама ме погледна така, все едно още бях на десет години и си играех на модно ревю с братовчедките си.
Аз свих рамене.
— Не знам. Няма значение. Нали на мен ми харесват?
— Изглеждаш… различна. Предполагам, че точно това си искала.
— Да, това искат всички бунтарски настроени младежи като мен. Искаме да съборим системата, като носим тесни поли до коленете, жилетки и пуловери.
— Яж си зеленчуците.
Аз се подчиних и двете потънахме в мълчание, докато се опитвах да измисля какво да ѝ разкажа за първия учебен ден. Като цяло си беше съвсем обикновен ден.
— Имаме нов учител по литература.
— Да, чух.
— Изглежда симпатичен. Някак си не прилича на другите учители.
— Той е зет на Елза Рийвър. Това лято двамата с Мери са дошли да живеят при нея.
Продължих да се храня. Стенният часовник на татко, сверен с централата в Денвър, показваше 9:52. Часовникът на фурната, който използваше мама, показваше 10:03. Това ѝ давало усещане, казваше тя, че разполага с малко свободно време.
„Но часовникът на татко се вижда отвсякъде“, изтъквах аз.
„Не го гледам“, отговаряше тя.
— Томи Кинакис беше в дрогерията, за да вземе някакви снимки — продължих аз, колкото да кажа нещо.
Татко влезе в кухнята, за да си напълни чашата с вода, облечен само с тениска и боксерки. Преди пиеше безалкохолно всяка вечер, докато гледаше новините, но после докторът му каза, че има опасност да се разболее от диабет. Не беше дебел като хората, които наистина са дебели и всичко им се тресе. Беше просто… солиден. Но явно беше започнал да става по-солиден, отколкото му се искаше на доктора, така че вместо това вече пиеше само вода.
— Томи Кинакис? Този сезон от него ще излезе страхотен централен защитник. Всички очакват да му предложат добра стипендия от университета.
— Май се опитваше да ме покани на среща — добавих аз.
Татко изсумтя, сякаш в светлината на това му се налагаше да оцени Томи по друг начин. Мама изстърга останките от пилето от тавата и ги изхвърли навън през задната врата на кухнята, за да ги изядат котките. Когато отговори, все едно се обръщаше към тях:
— Томи е добро момче. Има много по-лоши варианти от сина на семейство Кинакис.
— Не знам. Може би.
— Няма нужда да ходиш на срещи с никого — заяви баща ми. — Независимо дали е от семейство Кинакис.
Той ме стисна за рамото, докато се отправяше обратно към спалнята.
— Получи ли онези рекламни брошури от женския манастир, които беше поръчал за мен? — подвикнах след него и го чух как се засмя.
Заех се да помогна на мама да разчисти масата и да зареди миялната машина. Тя никога не ми благодареше, но го оценяваше. Ако не друго, поне това знаех със сигурност за нея.
— Благодаря ти, че остана да вечеряш с мен — казах аз.
После си взех раницата и вече отивах към стаята си, когато тя ме спря.
— Хети?
Майка ми изстиска гъбата, с която миеше съдовете, и я остави да се суши.
— Да?
— Може би наистина трябва да излезеш на среща с Томи. Ще ти се отрази добре да общуваш и да си намериш истински приятели в реалния живот, вместо само да влизаш в интернет през телефона си, както правиш в последно време.
Трябваше просто да се съглася, но откакто това лято си купих нов смартфон „Моторола“, майка ми се държеше така, като че ли нося самия дявол в дамската си чанта. Сякаш бях спряла да ходя на училище, на работа и на репетиции. Защо да не мога да си пиша с приятели и да посещавам форумите, от които се интересувах?
— Хората в интернет не са измислени, мамо. Те също са истински.
— Да, но е важно да говориш с тях очи в очи. Не знаеш какви са тези хора.
— Естествено, че знам. Те са хора точно като мен.
— О, скъпа…
Тя поклати глава и се взря в мен, а погледът ѝ ме пронизваше и аз най-сетне наистина се почувствах така, като че ли съм десетгодишно момиченце, което си фантазира, че е в Ню Йорк, когато си купува дрехи от мола в Рочестър, щата Минесота.
— Има толкова много, което ти предстои да научиш за този свят — каза тя.
— Така ли? Какво например? — настръхнах аз.
Бях готова да споря с нея, но мама само се усмихна, сякаш току-що бях дала доказателство за думите ѝ.
— Не стой до късно.
Тя дойде да ме целуне по бузата, като държеше книгата си от библиотеката в едната ръка, а хапчетата за холестерол в другата. Проследих я с поглед, докато прекосяваше коридора до тяхната спалня и светваше нощната си лампа. Косата ѝ вече беше почти наполовина посивяла. И за милионен път през живота си се запитах какво искаше от мен моята майка.