— Ами… да, тръгнах си, но малко обикалях с колата, преди да се прибера. Бях доста сърдит.
— Качи ли някого? Обади ли се на някой приятел, за да му разкажеш какво е станало?
Той поклати глава.
— Не исках да казвам на никого. Дори… дори се върнах и известно време обикалях с колата, като си мислех, че може да я видя някъде и тя да ми се извини. Тя просто не беше такава, нали разбирате? Ние имахме планове. Щяхме да си вземем лимузина под наем за бала, а през юли всички трябваше да ходим на вилата на Дерек. Бяхме го планирали от няколко месеца. Всички трябваше да си доведат приятелките.
— Върна ли се до паркинга? За да се опиташ да я намериш там?
— Не, просто минах оттам, без да спирам. — Той преглътна тежко и несигурно си пое дъх. — Беше студено.
— А след това?
Томи погледна към вратата.
— Прибрах се у дома.
— Кога се прибра той онази вечер? — попита Джейк родителите му.
— Не съм го чул — отговори господин Кинакис. — Вече си бяхме легнали.
— Аз го чух, когато се прибра — намеси се госпожа Кинакис. — Със сигурност не е било след десет и половина вечерта.
Аз отново се обърнах към него:
— Томи?
— Да, сигурно е било някъде по това време — промърмори в отговор той.
Продължихме да го разпитваме за допълнителни подробности, но версията му не се промени. Продължи да седи с увиснала глава и да бърше сълзите от очите си с месестите си ръце. Когато приключихме с разпита, госпожа Кинакис веднага ни изпрати до вратата. Преди да успее да я затвори след нас, аз изстрелях един последен въпрос към Томи:
— Хети споменавала ли е нещо за проклятието?
— Проклятие? Имате предвид, нещо като черна магия?
Томи ме погледна неразбиращо и поклати глава, а след това госпожа Кинакис най-сетне успя да ни изгони от къщата си.
Двамата с Джейк продължихме към източния бряг на езерото Кросби, за да проверим как вървят нещата при Шел — заместник-шерифът, на когото с жребий се беше паднало да претърси езерото. Останалите вече бяха претърсили брега още рано сутринта и не бяха открили нищо. Сега повечето от тях обикаляха нивите на Уинифред с полицейските кучета, докато Шел беше изкарал моторницата с металотърсач, за да огледа дъното. Езерото не беше дълбоко. Водата беше около шест метра на най-дълбокото място. Ако имаше нещо за намиране, Шел щеше да го открие бързо.
Докато Джейк го повика по радиостанцията, аз се заех да проверя паркинга до плажа. Беше застлан с чакъл, по който не бе останал сняг, така че нямаше начин да се открият следи от автомобилни гуми. Отидох до мястото, откъдето започваше пътеката около езерото, и приклекнах до земята. През лятото пътеката почти не се виждаше сред бурените и тревата, но сега, след като снегът току-що се бе стопил, беше съвсем открита. Земята беше гладка, утъпкана от краката на хората, които с години бяха обикаляли езерото по тази пътека. На няколко места се виждаха частични отпечатъци от подметки — не беше кой знае какво. Беше възможно в петък вечерта по тази пътека да са минали поне десет души и ние нямаше как да го разберем.
Тръгнах по нея към хамбара от другата страна на езерото — разстоянието не беше голямо, може би по-малко от километър — и огледах брега, за да проверя дали водата не е изхвърлила нещо през последните няколко часа. Не открих нищо.
Когато се върнах, Джейк беше застанал до брега и се занимаваше с телефона си.
— Засега Шел не е намерил нищо друго, освен една каса празни бирени бутилки с разлепени етикети. Явно са от миналото лято.
— Колко му остава да провери? — попитах аз.
— Минал е половината езеро. Или поне така казва.
Хвърлих поглед към Джейк, който се усмихна подигравателно.
— Шел кара моторницата така, все едно е дванайсетгодишно момиче.
— По-добре това, отколкото да мърмори, че не е отворил случая, все едно е дванайсетгодишно момче.
Джейк изсумтя.
— Добре, значи Хети слиза от пикапа и Томи решава, че тя ще се прибере пеша у дома, обаче тя отива до хамбара.
— Прозорецът на хамбара е от другата страна на постройката. Оттук няма как да се види, че вътре свети.
— Точно така — казах и отново се обърнах натам.
На пръв поглед, това беше същата съборетина на хоризонта, която бях виждал всеки риболовен сезон, но същността ѝ се бе променила. Сега зад стените ѝ дебнеше ужасът — споменът за едно мъртво момиче, което беше изпълнено с живот и планове и всеки път ме беше удряло по рамото, когато го наричах „Хенриета“, а веднъж с лукава усмивка ме бе заплашило, че ще ме осъди за клевета.
Тогава се бях разсмял и се бях заел да ѝ обясня, че не е клевета да наричаш някого със законното му име. Оттам продължихме с дълъг спор за свободата на словото и въпросът кое е законно и кое не е, докато Бъд ни гледаше и поклащаше глава, сякаш беше едновременно горд и смутен при вида на това момиче, толкова различно от всички останали.