— „Проклятието е едно от най-разпространените суеверия в театралните среди, познато от векове. Твърди се, че Шекспир е включил действителни вещерски заклинания в своята пиеса, което е разгневило истинските вещици, живели по негово време. Всяко представление на «Макбет», или «Шотландската трагедия», както я наричат поколения суеверни актьори, се смята за опасно и носи риск от нещастни случаи или престъпления.“
— Какво е това проклятие? — попита Нанси.
— Защо се занимаваш с тези глупости? — запитах, като смачках опаковката от сандвича си на топка и я захвърлих.
— Нали ти попита Томи за това?
— Не си ме слушал внимателно.
Оставих ги и отидох в стаята за почивка, където намерих малко останало кафе в каната, подуших го и сложих цялата кана в микровълновата. Докато се върна в кабинета си, Джейк явно беше разказал всичко на Нанси. Ядосах се, когато видях как ме гледаше с широко отворени, изплашени очи.
— Не съм питал Томи за никакво проклятие. Попитах един заподозрян в убийство дали иска да се възползва от възможността да се опита да отклони подозренията от себе си. И той не го направи.
— И какво ни казва това?
— Или той я е убил и не знаеше нищо за това проклятие, или не я е убил той, а някой друг. Някой друг, който не е някаква проклета приказка за вещици.
— Вещерско проклятие — поправи ме Нанси.
— Вещерско проклятие, друг път.
Микровълновата звънна и аз отидох да си налея остатъка от кафе в една чаша.
— Слушай — каза Джейк, когато отново се върнах при тях.
Лорънс Оливие едва не загива няколко пъти, докато изпълнява главната роля в „Макбет“. През 1942 година в едно представление в Лондон умират трима души. През 1947 година в Манчестър актьорът, който играе ролята на Макбет, заявява на всеослушание, че не вярва в проклятието. Същият актьор намира смъртта си от прободна рана, получена по време на репетиция.
— Значи някой друг актьор не го е харесвал и е решил, че това е добра възможност да се отърве от него.
Джейк не ми обърна внимание.
Когато Чарлтън Хестън изпълнява ролята на Макбет, получава тежки изгаряния.
— Така става, когато си играеш с огъня.
Но вече беше късно — и двамата бяха погълнати от тази теория на конспирацията. Нанси четеше през рамото на Джейк, докато той отваряше нови и нови страници.
Легендата твърди, че лейди Макбет е загинала още в първото представление на тази пиеса в двора на крал Джеймс през 1606 година. Актьорът, който е изпълнявал тази роля, е умрял зад кулисите. По неизвестна причина.
Поклатих глава над чашата си с кафе и я пресуших.
— И двамата се държите като онова момиче, Порша.
— Около тази пиеса са се случили много неща, а сега и това с Хети. Човек започва да си задава някои въпроси.
— Може би ти започваш да си задаваш някои въпроси. Аз си задавам само един въпрос: дали не трябва да сменя заместника си в това разследване.
— Стига бе, Дел.
Грабнах якето си и излязох, като ги оставих да си блъскат главите с глупости, за да отида до къщата на Бъд. Трябваше да се заровя по-дълбоко в живота на Хети, да разбера къде е прекарвала времето си, и освен това трябваше да нагледам Бъд и Мона. Трябваше да се уверя, че са си стъпили на краката.
Проклятия. Господи! Явно има всякакви хора. Проклятията не са нищо повече от думи. Точно като благословиите, молитвите и всичко останало. Хората използват думи в опит да променят неща, които би трябвало да променят с двете си ръце. А ако проблемът беше твърде голям, за да се оправи по този начин, думите на вятъра със сигурност нямаше да помогнат. Подминах отбивката, която водеше към къщата на Бъд, и продължих да карам без посока, за да оставя земята да ме успокои и да върне нещата по местата им.
Монтана е известен като „щат под открито небе“, но и тук е същото. Пейзажът се състоеше единствено от полегати хълмове, засети с царевица и соя, които стигаха до облаците на хоризонта във всички посоки. Тук-там в групички от засадени дървета се криеха ферми, но линията на хоризонта не се нарушаваше от нищо. Небето беше господар на всичко — независимо дали беше слънцето, което изпичаше реколтата, или вятърът, който носеше вихрушки от прах по пътищата. Понякога сутрин небето дори не ти позволяваше да видиш земята, от него се спускаше толкова гъста мъгла, че човек не виждаше колата на шосето пред себе си. Тук всичко идваше от небето и това те поставяше на мястото ти, като ти напомняше колко си малък.
Години наред, след като се върнах от Виетнам, паркирах някъде вън от града до магистралата и гледах големите гръмотевични облаци, които се приближаваха откъм хоризонта. Действаше ми успокоително да виждам как всичко под тях потъмнява и се присвива, все едно наблюдавах собствената си душа. Това беше причината хората в този край да уважават църквата толкова много. В града небето е закрито от сгради, мостове и какво ли още не. Хората забравят колко са малки. Забравят, че нищо не зависи от тях. Тук всичко това е съвсем ясно. Беше достатъчно да погледнеш пред себе си, за да съзреш Бог. Аз не вярвах на свещениците, които твърдят, че Господ слуша всеки един от нас и се намесва във всекидневните ни дела също като някакъв досаден началник. Сигурно като дете съм вярвал в това, но вече бях видял твърде много неща, за да залагам на нещо подобно. Ето например Хети. Как беше възможно някой да погледне обезобразеното ѝ, подуто тяло и да ми каже, че това се е случило по Божията воля? Не, Господ нямаше нищо общо. Той си имаше по-важни неща, с които да се занимава, вместо да се притеснява как успяваме да объркаме собствения си малък живот и смъртта си.