Така става, когато си позволиш да изпитваш нужда от някого.
В това се превръщаш, когато се влюбиш.
А миналата есен, когато започнах последната година в гимназията, бях толкова щастлива — толкова над нещата и прочее. Онази Хети беше готова да превземе целия свят и щеше да го направи наистина, по дяволите. А сега се бях превърнала в жалка, хлипаща развалина. Бях станала едно от онези момичета, които винаги бях ненавиждала.
Радиото в колата изведнъж замлъкна, а светлините на таблото започнаха да примигват. Мамка му! Изпаднах в паника, докато другите коли продължаваха да хвърчат край мен. Видях напред една отбивка от магистралата, успях да я хвана и подкарах по черен път между две ниви, където отпуснах крак от педала за газта и оставих пикапа да спре от само себе си. Когато дадох на свободна скорост, двигателят се закашля и замлъкна съвсем. Опитах се да го запаля отново. Нищо. Бях стигнала до края на пътя, по средата на нищото.
Стоварих се на съседната седалка и се разревах, притиснала лице в грубата тапицерия, докато не усетих, че ще повърна, затова се катурнах навън от кабината на пикапа и паднах в канавката, а от устата ми бликнаха само кафе и стомашни сокове.
Над полето на пориви се носеше хладен вятър. Вятърът изсуши потта, която беше избила по челото ми, и ми помогна да се свестя. Изпълзях по-надалеч от повръщаното и седнах на ръба на канавката, като оставих студената влага от почвата да попие в панталоните и бельото ми.
Останах там дълго време — толкова дълго, че накрая вече не усещах студа. Толкова дълго, че сълзите ми спряха, а на тяхно място се появи нещо друго.
Бях съвсем сама, ако не се броят колите, които минаваха по магистралата, и си дадох сметка, че за пръв път, откакто се помня, не исках да бъда на никое друго място на земята. Не исках да седя на някоя тясна седалка в самолета, на път за непознат град, където нямаше къде да отида. Не исках да бъда на сцената, под светлината на прожекторите, където публиката ще следи всяко мое движение. Не исках да лежа сама в леглото, докато мама ми готви нещо, което няма да мога да хапна. Намирах някаква необяснима утеха в тъмните поля около мен, в пустотата и далечните голи дървета, и упоритите петна сняг.
Никой не знаеше, че съм тук. Този факт изведнъж ми се стори чудесен. През целия си живот можех да го кажа на всеки, с когото се срещна — „Никой не знае, че съм тук“, — и всеки щеше да се разсмее, да завърти очи към небето и да ме потупа по гърба. „И още как“, щяха да кажат те, но този път беше наистина. През целия си живот бях играла различни роли, бях се превръщала във всичко, което поискат, бях отдавала всичко на хората около мен, но вътре в себе си винаги се бях чувствала така, както в момента: свита по средата на едно мъртво, безкрайно поле, съвсем сама на света. И сега, когато бях стигнала дотук, всичко най-сетне придобиваше смисъл. Мозайката се подреждаше — точно като по филмите, в които главната героиня изведнъж осъзнава, че наистина обича онзи тъпак или че наистина може да сбъдне своята американска мечта, и музиката се усилва, и тя решително се изправя и поема нанякъде. Чувствах се точно по същия начин, с единствената разлика, че отникъде не се чуваше музика. Продължавах да си седя в канавката по средата на нищото, но вътре у мен изведнъж всичко се преобърна.
И отново чух гласа на майка си. Спомних си какво ми беше казала снощи, когато бях твърде заета да ридая на рамото ѝ, за да го чуя или да се опитам да го разбера.
„Слез от сцената, миличка — каза ми тя. — Не бива да живееш живота си, като играеш за другите хора. Другите хора просто ще те използват, докато от теб не остане нищо. Трябва да разбереш коя си и какво искаш. Аз не мога да го направя вместо теб. Никой не може.“
И ето, сега знаех коя съм — може би за пръв път през живота си — и знаех точно какво искам и какво трябва да направя, за да го получа. Бях постигнала пълна яснота. Все едно се събуждах от сън, в който всичко ми се е струвало истинско, и усещах как действителният свят идва на фокус пред очите ми. Изправих се на крака — готова завинаги да захвърля това жалко, хлипащо момиче. Няма да ми липсваш, мамка ти!
Старата видеокамера на Джералд беше прибрана най-отгоре в куфара ми. Извадих я, сложих я на ръба на каросерията на пикапа, натиснах бутона за запис на една чисто нова касета и застанах точно пред обектива.