След това им казах за сексуалния акт.
— Какво?!
Бъд се изстреля от мястото си, все едно се канеше да ме удари. А аз дори не бях споменал, че е било агресивно.
— Дявол да го вземе това момче Кинакис! Проклето да е!
Бъд не беше в състояние да мисли за нещо друго, затова се обърнах към Мона:
— Тя срещаше ли се с някой друг, освен с Томи Кинакис?
Мона поклати глава, само веднъж, в знак на отрицание.
— Срещаше се с него отпреди празниците.
Докато Бъд обикаляше стаята като буреносен облак и вероятно планираше как да убие Томи, аз седнах на леглото до Мона. Тя мачкаше ръцете си една в друга и невиждащо се взираше в останките от масичката, на която беше паднала тази сутрин.
— Знаеше ли, че тя прави секс, Мона?
Бъд рязко се обърна, целият в слух.
— Не.
В бръчките около очите ѝ се стичаха непрекъснати потоци от сълзи. Тя не си направи труда да ги избърше.
— Не, не знаех. Мислех си, че има нещо, което не ми казва, но не вярвах да е свързано със секс. Хети никога не е хлътвала по някое момче през целия си живот. Честно казано, дори не смятах, че харесваше Томи чак толкова много. Не знам със сигурност защо изобщо излизаше с него.
— Онова момче ще трябва да отговаря за това.
— Почакай, Бъд. На сутринта пак ще говорим с Томи и ще го накарам да даде проба от ДНК, за да я сравним със следите по Хети.
— Сигурен ли си, че не е била изнасилена? — прошепна Мона.
— Не е било изнасилване. Съдебната лекарка беше сигурна в това. Не искам нито един от вас двамата да си мисли за подобно нещо.
И двамата замълчаха, все едно не бяха в състояние да кажат нищо повече.
— Налага се да огледам стаята на Хети. Ако си спомните за още някого, с когото е била близка или е поддържала контакт, обадете ми се веднага. Няма значение по кое време.
Мона продължи да плаче, този път по-бурно, и Бъд отиде при нея. Аз ги оставих сами и се качих в стаята на Хети на горния етаж, без да кажа и дума на възрастните дами, които се бяха събрали около вратата на кухнята.
Останах изненадан, че нямаше кой знае какво за гледане. В стаята имаше двойно легло, скрин и бюро. Не беше облепена с плакати, както на повечето тийнейджъри — над леглото ѝ висеше само една фотография, при това в рамка, на която се виждаха небостъргачите на Ню Йорк. Скринът ѝ беше точно толкова разхвърлян, колкото можеше да се очаква, но вътре имаше само дрехи и чанти, в които се търкаляха шноли, балсам за устни, скъсани билети за кино и дребни монети. Не открих нищо полезно. Останах с впечатлението, че бюрото е било най-важно за нея в стаята. Чекмеджетата бяха пълни с изрезки от списания със снимки на метростанции, неонови табели и жени, движещи се по тротоарите на големия град с дамски чанти, в които носеха малките си кученца. Не открих дневник, което ми се стори странно. Хети ми приличаше на момиче, което си е водило дневник. От друга страна, съдържанието на лаптопа ѝ изглеждаше богато, така че може би щяхме да открием нещо там. Джейк щеше да успее да отвори файловете със своите компютърни фокуси.
В най-долното чекмедже на бюрото намерих програмата за една постановка в Рочестър, в която Хети беше получила главната роля. Спомних си, че през есента Бъд беше споменал нещо за това. Докато ми го казваше, се почеса по врата и сви рамене — двамата точно се бяхме захванали да подготвим лодката му за зимата. „Детето има талант. Проклет да съм, ако знам от кого го е наследила.“
Отворих програмата и погледът ми се спря на едно име.
Джералд Джоунс, режисьор.
И така, защо вечерта, в която беше загинала, Хети бе носила у себе си визитната картичка и телефонния номер на един мъж, когото не беше виждала повече от шест месеца? Мъж, с когото беше свързана посредством театъра?
Мрачно се усмихнах, готов да поставя Джейк на мястото му, когато се върна в управлението. Виж само какво излезе от старомодната полицейска работа.
Питър
събота, 8 септември 2007 година
Шекспир е бил коварен кучи син. Не си падах много по неговите комедии — фарсове, пълни със селски идиоти и разменени самоличности. Винаги ме бяха привличали трагедиите, в които дори вещиците и призраците не можеха да отклонят вниманието на публиката от едно дълбоко психологическо прозрение: всички ние сме прокълнати по природа. Шекспир не беше написал нищо ново. Не беше измислил ревността, изневярата или алчността на кралете. Не, той просто беше осъзнал, че злото е вечно, беше го осветил прямо и безусловно и беше заявил: „Ето това сме ние и винаги ще бъдем такива“.