А най-лошото беше, че всичко бе започнало заради предложение от моя страна.
„Покажи ми какво се прави с кокошките и аз ще те замествам в някои дни. Така ще можеш да си починеш.“
Сам бях предложил това онзиден — отчаян ход от моя страна. Сещах се за поне хиляда неща, които предпочитах да извърша, за да спася брака си, вместо да чистя кокоши изпражнения, но всичките ми усилия да направя нещо за Елза се проваляха. Не знам дали от гордост, или от срам, но тя позволяваше само на Мери да ѝ помага за повечето всекидневни задачи, а всеки път, когато я питах как се чувства, отговаряше едно и също: „Чудесно, чудесно“. Така че ми оставаха само кокошите изпражнения. И макар че повдигна вежди, когато чу предложението ми, Мери се съгласи.
От началото на учебната година оставах да спя до късно в събота сутрин, но въпреки че предишната нощ бях оценявал ученически съчинения, днес мъчително се измъкнах от леглото в 5:30 сутринта и се повлякох след Мери през двора на фермата, който дори не беше посивял от здрача преди зората.
Тя ми показа как да събирам, да мия и да складирам яйцата, как да почиствам фъшкиите и как да подменям сламата, където е нужно. Нахранихме кокошките, докато те подскачаха след нас, кълвяха ни по ботушите и ни следяха с празните си изцъклени очи. Тя ми обясни как да проверявам за признаци на заболяване, а след това взе една от кокошките, занесе я зад големия хамбар и я закла.
Дори не бях разбрал какво става, докато Мери не взе ножа.
— Какво правиш?
— Как ти изглежда? — отвърна делово тя.
Острието на ножа блестеше в розово от светлината на изгрева, а кокошката се опитваше да се измъкне от ръката ѝ.
— Болна ли е? От какво?
Очите на птицата вече се въртяха налудничаво и аз не успявах да откъсна поглед от тях.
— Нищо ѝ няма. Просто Уинифред ще идва на вечеря.
С тези думи тя отсече главата на птицата от тялото и по земята плисна кръв. Тялото продължи да се премята и да се търкаля, все едно не осъзнаваше собствената си смърт и отчаяно се опитваше да си възвърне изгубената част. Аз се олюлях и отстъпих назад, докато не се блъснах в стената на хамбара. Ако имах нещо в стомаха си, със сигурност щях да го повърна при вида на този фонтан от кръв. Мери отиде до един кран наблизо и изми ножа, сякаш беше рязала торта за рожден ден, като го въртеше насам и натам, докато не видях отражението на лицето ѝ в острието.
Кокошката заподскача към мен и аз избягах от нея, което накара Мери подигравателно да завърти очи.
— Това е просто кокошка, Питър. В магазина не бягаш от тях.
— В магазина те не бягат към мен! — извиках аз.
— Сигурно ще я изпека на фурна с картофи, но за теб ще приготвя нещо отделно.
Не отговорих. Тя стоеше от едната страна на обезглавената кокошка, а аз от другата, и нямах никаква представа как да отговоря на вежливото предложение да ми приготви вегетарианско ястие за вечеря.
Работата беше там, че повечето ми приятели щяха да останат впечатлени от всичко това. Представях си как казват: „Момичето е кораво“. Дори след като ги поставеше на мястото им по всеки въпрос, за който в бара възникваше спор — от увеличението на минималната работна заплата до литературното въздействие на книгите за Хари Потър върху младежите, родени след осемдесетте — тя винаги ги черпеше по една бира и ги разсмиваше. Ако им бях разказал какво е направила днес, славата ѝ щеше да стане легендарна.
Не знам защо мен ме притесняваше толкова. В същия този бар сигурно бях видял Мери да изяжда поне сто пилешки крилца. Дали не бих имал нищо против жена ми да се храни с мъртви животни, ако нямаше кураж да ги убие лично? Щеше да бъде абсурдна проява на лицемерие. Давах си сметка за това. Но проклетата кокошка не спираше да ме гледа. Окото ѝ се взираше в мен от безжизнената глава, потънала в локва от собствената ѝ кръв.
Някой се разсмя в дневната, а след това по стълбите се разнесе шум от стъпки. Мери се появи на прага и се подпря на вратата, видимо развеселена.
— Намерих едно старо тесте карти за „Черен Петър“ и си помислих, че може да е забавно да поиграем. Но Уинифред каза, че не можем да започнем без теб, Питър.
— Не знам как се играе.