— Много е лесно. Мисля, че дори мама ще може да се справи.
— Не, не ми се играе.
— Какво има?
Мери влезе в стаята и приседна на ръба на бюрото до мен. После протегна ръка, за да отмести кичур коса от очите ми.
— Нищо — отдръпнах се аз.
— Още ли си разстроен заради кокошката?
— Можеше поне да ме предупредиш.
— Престани вече, Питър.
Изрече го толкова пренебрежително, че станах от мястото си и започнах да кръстосвам покрай стената на стаята.
— Значи изобщо не се притесни да го направиш, нали?
— Какво искаш да ти отговоря? Така съм отгледана.
Всичко в нея ми казваше, че проблемът е в мен. Аз бях този, който не беше в нормата. След седем години заедно тя или продължаваше да не разбира моралния избор, който бях направил, или просто не ѝ пукаше. Поклатих глава и взех една книга от купчината до прозореца, като започнах да я прелиствам, все едно вътре имаше нещо особено важно и само трябваше да го намеря.
— Няма ли да слезеш?
Във въпроса ѝ се усети обида, но това не ме интересуваше.
— Не, мисля да пропусна вълнуващата игра на карти със седемдесетгодишните баби.
— Какво ще ти стане, ако се опиташ да станеш част от това семейство?
Пристъпих към нея, като размахвах книгата към хамбара, който се виждаше от прозореца.
— А според теб какво правих тази сутрин? Да не мислиш, че ми беше забавно да събирам яйца и да мъкна бали със слама?
— Не. Знам, че изобщо не ти беше забавно. Нямаше как да стане по-очевидно, дори да се беше опитал специално.
Засмях се така, че прозвуча като лай.
— О, повярвай ми, имаше как да стане по-очевидно.
— Не смятах, че ще бъде така — каза тя с насълзени очи. — Давах си сметка, че ще трябва да свикнем с някои неща, ако се преместим да живеем тук, но ти сякаш дори не се стараеш.
Поклатих глава и се извърнах към прозореца. Ако си мислеше, че да „свикна с някои неща“ означаваше да се превърна в касапин, нямаше какво повече да ѝ кажа.
Тя се поколеба и си пое дъх, като че ли се канеше да добави още нещо, но после чух скърцането на дъските на пода в коридора и бавните ѝ крачки надолу по стълбите.
Останах неподвижен дълго време, после се тръшнах на един стол и отпуснах глава върху книгата, която държах, така че буквите на гърба ѝ се отпечатаха върху челото ми. Истината беше, че наистина исках да стана част от това семейство. Какво ли не бих дал, за да се отпусна и да се шегувам с Мери цяла вечер — или с онази Мери, която беше преди? За да забравя това, което бях научил за нея?
Раздразнено се изправих на стола и захвърлих книгата на бюрото — и тогава за пръв път прочетох заглавието. „Шекспир. Трагедии“.
„Нищо свързано със самоубийства — беше казал директорът весело, седнал пред стъкления си шкаф с модели на трактори, всеки един лъснат до блясък, за да отразява слънчевата светлина. — Предпочитам да не показваме самоубийства на тийнейджъри. Ако има заблудени деца, да не им даваме идеи.“ Ясно — значи не искаше да разстройва психиката на младежи, отгледани да обезглавяват кокошки в бащините си ферми и да товарят крави и свине на ремаркета, за да ги откарат до кланицата.
Прелистих книгата, докато не стигнах до „Макбет“.
„Макбет“ — вероятно най-кървавата пиеса, написана от Шекспир. Щях да имам възможност да излея цели кофи фалшива кръв на сцената, да ги накарам да се избиват един друг и да се наслаждават на смъртта си. В тази пиеса нямаше романтични самоубийства; „Макбет“ беше неподправено кръвопролитие, мотивирано от алчност, лудост и желание за мъст. Шекспир винаги разкрива истинската ни природа и в тази пиеса ни беше показал, че в подходящата ситуация, с подходящия мотив, всеки от нас може да се превърне в кръвожадно чудовище.
Отбелязах страницата и оставих книгата в далечния край на бюрото си, встрани от всичко друго, все едно се боях от скритото в нея.
Дел
понеделник, 14 април 2008 година
В седем часа сутринта в понеделник вече бях накарал Джейк да се зарови във файловете в лаптопа на Хети, а аз бях пред вратата на семейство Кинакис. Госпожа Кинакис изобщо не се зарадва да ме види отново, особено след като обясних, че съм дошъл, защото синът им трябва да даде проба от ДНК. И двамата родители бяха крайно недоволни, че Томи се е озовал в списъка на заподозрените, но самият Томи сякаш нямаше отношение по този въпрос. Беше също толкова мълчалив, колкото и предишния ден, седеше до кухненската маса и ровеше в една купа с овесени ядки, които бавно се превръщаха в бетон.
— Ще го направя — обади се най-сетне той, като прекъсна възраженията на родителите си по средата на думата.