Сетне си облече спортното яке с емблемата на гимназиалния отбор, без да ги погледне повече, и двамата потеглихме към Рочестър.
През цялото време, докато пътувахме натам, Томи гледаше настрани през прозореца и понякога си бършеше очите. Преди да се качим в колата, ме беше попитал дали трябва да седне отзад и след това не бях чул нищо повече от него.
Вече почти бяхме стигнали до града, когато му казах, че постъпва правилно.
— Нямаше да ми е трудно да се сдобия със съдебно нареждане, за да те задължа да го направиш, нали разбираш. Така ми помагаш да си свърша работата.
Той кимна и помълча, преди да попита:
— Кръвната проба ще ми даде ли алиби?
— Семенна течност.
— Семенна течност?
— По тялото ѝ беше открита семенна течност. Сигурен ли си, че не е от теб?
Исках да го попитам отново сега, когато родителите му ги нямаше.
— Не — отвърна веднага той. — Нали вече ви казах, че тя не ми даде.
Той помълча още малко — явно му трябваше време, за да осмисли чутото.
— Значи някой я е… изнасилил?
Сякаш му беше трудно да изрече последната дума.
— Не мога да кажа.
— Значи, ако моята… моето нещо не съвпада с онова, ще имам алиби? Ще ме извадите от списъка на заподозрените?
— Ще видим.
Реших да не му казвам, че ако не се брои Джералд Джоунс, целият списък на заподозрените се състоеше само от него.
Той продължи да мълчи цялата сутрин, като оставяше медицинските сестри да го водят насам-натам като някакво възголямо кутре. След това го закарах обратно у тях и завих към къщата на семейство Ериксън. Буикът на Уинифред беше в гаража, а пред къщата бе паркиран един пикап шевролет. Започнах да чукам на вратата и продължих така още десет минути, но никой не ми отговори, затова заобиколих къщата и поех към пристройките. Уинифред даваше повечето от земята си под аренда на един от големите земеделски кооперативи и аз никога не я бях виждал да стъпва на полето след онзи ден, когато беше застреляла Ларс, но все трябваше да е някъде наблизо.
Заех се да надничам наоколо, докато не чух гласове откъм пристройката, където бяха паркирани селскостопанските машини.
— … и не знам какво да правя.
— Ще ти кажа какво ще направиш: нито дума по този въпрос.
Първият глас беше някак приглушен, но отговорът на Уинифред прозвуча ясно като бял ден — нямаше как да сбъркам старческия ѝ глас с някой друг.
— Не мога вечно да пазя тайна.
— Няма какво да кажеш, докато не решиш какво ще правиш.
— Но ние не говорим за това.
— Така е, но ти имаш нужда да си поговориш с някого, а аз знам точно как се чувстваш.
— Но това е убийство.
— Убийството също е част от живота, както и всичко друго. Когато бях…
Уинифред изведнъж замлъкна и настъпи тишина. Сетне отекна оглушителен изстрел.
Хвърлих се към стената на пристройката, а пистолетът се озова в ръката ми.
— Дявол да го вземе, Уинифред!
— Кой е там? По-добре да се махаш от имота ми, дяволите да те вземат, преди да ти пусна още един куршум!
— Аз съм шериф Гудман! Влизам вътре и ако до пет секунди не чуя как хвърляш пушката на земята, ще започна да стрелям. Чуваш ли ме?
Мълчание.
— Уинифред? Започвам да броя.
Отвътре се разнесе глух трясък и тя изръмжа:
— Добре де, добре.
Внимателно пристъпих в сумрачната пристройка, насочил пистолета си към двете жени до отсрещната стена. Уинифред беше облечена с домашна рокля на карета. Имаше гъста плетеница от къдрици по главата си, лула в устата и ядосано изражение на лицето. В краката ѝ беше захвърлена стара ловна пушка. Жената до нея беше поне с четирийсет години по-млада и се бе свила като зародиш на едно столче.
Имаше руса коса, вързана на опашка, а кръглите ѝ страни бяха мокри от сълзи. Нито една от двете не представляваше видима опасност, но аз продължих да държа оръжието си насочено към тях, за да подчертая думите си.
— По всички хора ли стреляш вече, Уинифред?
Тя скръсти ръце на гърдите си и изсумтя презрително.
— Естествено, когато се промъкват тайно в имота ми, а някъде наоколо има убиец на свобода.
Въздъхнах, прибрах пистолета си в кобура и се вторачих в по-младата жена. Макар и все още да не можех да се сетя коя е, все пак ми се струваше позната.
— Имам няколко въпроса, госпожо Ериксън.
Един от най-важните ми въпроси беше защо двете току-що бяха говорили за убийство, но имах чувството, че ще науча повече от по-младата жена, ако я оставя да говори сама.
— Сега съм заета.
— Не, не. Аз си отивам.