По-младата жена се изправи от мястото си и се канеше да си тръгне, но аз ѝ препречих пътя.
— Не разбрах как се казвате.
— Мери Бет Лънд, господин шериф — отговори тя и протегна ръка. — Но сигурно ме помните като Мери Бет Рийвър.
— Разбира се, разбира се. — Стиснах ръката ѝ, която беше силна независимо от зачервените от плач очи. — Двамата с вашия съпруг се преместихте да живеете при майка ви миналата година, нали така?
— Да, мама не е добре, а не иска да живее на друго място, освен във фермата.
— Тук има много възрастни хора, които си държат на своето — отбелязах аз.
Възрастната дама, която стоеше до мен, отново изсумтя.
Мери Бет се усмихна:
— Нашата ферма е съседната, а Уинифред е страхотна, винаги ми дава разни неща назаем и е готова да си поговорим.
— Ще те изпратя, миличка — каза Уинифред, като я прегърна с едната си ръка, а с другата извади лулата от устата си. — Дел, ти можеш да отиваш към къщата.
Проследих ги с поглед, докато се отдалечаваха, без да бързат, и тихо разговаряха помежду си. Нямаше причина двете да не поддържат приятелски отношения, но разговорът им най-малкото ми се стори особен. Човек не идваше да си говори за убийство с Уинифред Ериксън просто защото си няма друга работа.
Хвърлих поглед към горичката в северния край на имота, където Уинифред беше застреляла Ларс преди дванайсет години. Спомнях си го толкова добре, все едно се беше случило тази сутрин — убийствата винаги се помнят така. Споменът за убийството си остава дори след като си забравил всичко друго.
Открих го проснат по гръб, прострелян отстрани в тялото с пушка „Уинчестър“ 308 калибър. Онази година имаше напаст от койоти и кокошките на семейство Ериксън бяха пострадали сериозно от тях. Ларс се беше прибирал у дома откъм имота на семейство Рийвърс точно по същото време, когато Уинифред беше прогонвала с изстрели един койот от техния кокошарник. Беше заявила пред съдебните заседатели, че е стреляла по койота и неволно е улучила Ларс. И макар че беше наследила застраховка „Живот“ в размер на 500 000 долара и цялата ферма, която дотогава беше изцяло собственост на съпруга, за разлика от повечето семейства в окръга съдебните заседатели все пак я оправдаха, защото можеше да докаже колко кокошки са изгубили и Ларс беше прострелян отстрани в тялото, от разстояние. Съдебните заседатели очевидно бяха преценили, че ако искаш да убиеш някого, задължително трябва да го направиш фронтално, от близка дистанция.
Ларс беше истински кучи син, който непрекъснато се оплакваше кой го е измамил и вдигаше скандали за най-малкото нещо. Повечето хора смятаха, че е станал такъв, след като е изгубил толкова млади и двамата си синове — единият се разболя от пневмония, а другият загина във Виетнам — но според мен Ларс просто си беше роден такъв. Нищо не беше достатъчно добро за него. Смяташе всички хора за свои врагове. Уинифред говореше също толкова спокойно и трезво пред съдебните заседатели, колкото и пред мен, когато я открих, застанала до трупа: не беше могла да направи за него нищо повече. И според мен тя наистина вярваше в това — но се съмнявам, че имаше предвид онази сутрин.
— Не знам нищо, така че можеш да си спестиш усилията — започна Уинифред, докато се катереше по стъпалата на верандата.
Пикапът на Мери Бет вдигна облак прах, докато се отдалечаваше.
— Защо се беше разплакала? — попитах, като кимнах след нея.
— Това си е нейна работа.
— Когато водя разследване за убийство, всичко е моя работа.
— Момичето на семейство Хофман не е било убито заради проблеми в брака — отвърна непреклонно Уинифред.
Тя отвори вратата на къщата и ми махна да я последвам.
— Явно знаеш нещо за това убийство, след като можеш да прецениш защо се е случило — отбелязах аз.
Тя изля една чаша чай, който сигурно беше изстинал, и сложи чайника, за да направи нов.
— Не знам нищо повече за Хети Хофман от всеки друг.
— Хамбарът е част от твоя имот.
— Как мислиш, кога за последно съм ходила там? С този артрит няма да стигна и на половината път до хамбара.
— О, според мен можеш да се справиш с всичко, което решиш, Уинифред.
Тя се разсмя на думите ми и шумно сложи още една чаша на масата.
— Ако не искаш чай „Ърл Грей“, ще си ходиш жаден.
— „Ърл Грей“, благодаря.
Седнах и загледах как приготвяше чая. След като беше подредила всичко, тя се зае да духа над чашата си, за да изстине, и заговори малко по-свободно:
— Естествено, знаех за младежите, които ходят в хамбара — точно затова сложих табелата „Влизането забранено“ от източната страна, така че никой да не може да ме осъди, ако покривът падне на главата на някого, докато е вътре. Но от години не съм стъпвала там.