— Значи не си видяла и не си чула нищо необичайно в петък вечерта?
— Не, нищо. Върнах се от постановката и веднага си легнах.
Почувствах някаква тежест в стомаха си, когато го каза — и не само защото бях сигурен, че говори истината. Аз също трябваше да бъда там, в училището, да аплодирам Хети и да я видя как блести за последен път на сцената. Мълчаливо отпих от чашата си, докато гледах през прозореца как една чинка кацна на хранилката за птици в двора на Уинифред. Чаят беше горчив на вкус.
— Мона сигурно не е на себе си — обади се тя след малко.
— Така е.
— Разбирам как се чувства. Когато изгубиш дете, нещо в теб се променя — все едно нещо, което преди това е било течно, се втвърдява и става крехко и чупливо.
Тя разсеяно кимна на себе си, загледана през прозореца и потънала в отдавнашна, добре позната скръб, която вече беше толкова неизменна част от нея, колкото и къдриците на главата ѝ.
Изпих си чая и се отправих към вратата.
— Значи не можеш да ми кажеш нищо повече за Хети, така ли?
— Преди винаги ми се струваше малко надута, докато говореше как ще отиде в Ню Йорк и ще играе на Бродуей, но в петък вечерта, докато се прибирах, не смятах така. Това момиче наистина можеше да играе на сцената. Човек трябваше да го види, за да повярва.
— Ами добре, не изключвам да се наложи да проведем още претърсвания на твоя имот, а освен това никой не бива да влиза в хамбара, докато лично не ти кажа нещо друго.
— Естествено, естествено.
— И искам да престанеш да стреляш по хората, защото иначе ще ти конфискувам оръжието.
— Аха.
Тя ме изпрати до полицейската кола, но изобщо не изглеждаше разтревожена, че може да се раздели с пушката си. Сигурно имаше още пет като нея.
— Вкъщи ли си е Мона, или е отишла при майка си? — попита ме тя.
— Не знам. Вчера беше там.
— Трябва да отида да я видя.
Уинифред се загърна по-плътно с износената си жилетка, макар че слънцето днес грееше. Вдигна очи към небето, после огледа хоризонта и въздъхна:
— Младежите или си тръгват оттук, или ги убиват. Мъжете през ден умират от сърдечни удари. Скоро в този край ще останат само старици.
Усмихнах се, преди да вляза в колата, за да я подразня:
— Мен това ме устройва.
В отговор тя здравата ме удари по рамото:
— О, я си тръгвай.
Докато следвах интуицията си по пътя към фермата на семейство Рийвър, погледнах телефона си и видях, че имам две пропуснати обаждания от Джейк, затова позвъних в управлението.
— Дел, къде си?
— Проверявам това-онова. Откри ли Джералд Джоунс?
— До утре ще бъде в Денвър. Твърди, че е там от миналата сряда. В момента го потвърждаваме, но изглежда доста солидно алиби.
Дявол да го вземе! В списъка на заподозрените остана само Томи.
— Искам да говоря с него, когато се върне.
— Да го докараме ли в управлението? — попита Томи.
— Не, аз ще отида при него. Нещо ново от криминологичната лаборатория?
— Не, още не, но…
— А от компютъра на Хети?
— Няма да повярваш какво намерих там.
— Е, цяла сутрин ми звъниш като обидена съпруга. Явно е нещо важно.
— Господи, Дел, открих следа, която води към убиеца. Какво искаш, да те изчакам да обядваш в закусвалнята, преди да ти се обадя?
Отбих на алеята пред къщата на семейство Рийвър и спрях на дълбоките коловози в калта пред входната врата.
— Какво си открил?
— Някакъв мъж, с когото Хети си е говорила много — казва се К. П.
— Какво е това име, дявол да го вземе?
— Това е ник.
— Какво?
— Ще ти обясня, когато дойдеш в управлението. Ще вземеш нещо за обяд от закусвалнята, нали?
И ми затвори, малкото лайно.
Познавах семейство Рийвър още от времето, когато бяха разбрали, че ще им се роди Мери Бет. И целият град го разбра от един километър разстояние — Джон тичаше напред, за да отваря врати и да носи торби с покупки, а Елза въртеше очи след него, като се държеше с една ръка за корема; по онова време и двамата бяха на повече от четирийсет години, но бяха нахилени като глупави младежи на първа среща. Щастие като тяхното имаше противоречив ефект върху останалите хора — някои се чувстваха привлечени от него, за да го споделят; други се чувстваха отхвърлени. А в онези години след войната аз не знаех как да се радвам на чуждото щастие. По онова време бях патрулен полицай и не ставах за нищо друго — раздавах глоби, защитавах закона с твърда ръка и виждах всичко в черно и бяло, — и всеки път, когато срещах семейство Рийвър на главната улица, си намирах някаква работа на отсрещния тротоар. Едва няколко години по-късно, когато спрях Джон за превишена скорост на магистрала 12 и видях как Мери Бет подскача от радост и бърбори нещо в бебешкото столче на задната седалка на понтиака, а Джон срамежливо ми призна, че кара толкова бързо, защото това разсмива бебето, най-сетне се разсмях и аз. Едва тогава се оставих да бъда привлечен от тяхното щастие.