— Какво те води насам, Дел? — попита Елза, когато ми отвори вратата.
От носа ѝ излизаше тръбичка за кислород и изглеждаше толкова крехка, все едно и най-лекият ветрец щеше да я събори. Откакто Джон умря, тя отслабваше с всеки изминал ден.
— Търся Мери Бет.
— О, тя е при съседката Уинифред.
Елза се подпря на касата на вратата и присви очи към горичката, която разделяше двете ферми.
— Не, не мисля. Току-що бях там и видях как си тръгва.
— Така ли?
— Видях също, че нейният пикап е паркиран пред къщата.
Елза погледна натам и сякаш се обърка от това доказателство, така че реших да сменя тактиката.
— Вчера се запознах с твоя зет на представлението в училището.
— Представлението — каза тя, сякаш се опитваше да си припомни нещо. — Май този уикенд трябваше да ходим на някаква пиеса.
— Сигурно е хубаво да има млади хора, които да ти помагат във фермата.
— Само Мери Бет ми помага. Той не пипва нищичко.
— И нивите, и животните, а? Това е много работа за сам човек.
— Не, тя не работи на нивите. Дадохме ги под аренда, когато си отиде Джон. Останаха само кокошките и градините.
— Е, хубаво е да има прясна кокошка, за да я сложиш във фурната — отбелязах аз.
— И още как! — съгласи се Елза с необяснимо оживление и ме посочи с пръст. — Всеки нормален мъж ще каже същото.
— Имаш ли нещо против да я потърся?
— Естествено, че не. Потърси я. Но по-добре да не идвам с теб. Тя ми се кара, когато се опитвам да влача контейнера с кислород в калта.
Докоснах периферията на шапката си, за да се сбогувам с нея, и се отправих към хамбарите, като надникнах в няколко пристройки, докато най-сетне открих Мери Бет в кокошарника, където събираше яйца. Около краката ѝ кълвяха множество кокошки — някои бели, други кафяво-оранжеви, но всички не спираха да ровят по пода и да кудкудякат. Не бяха натъпкани в хамбара, както бях виждал в някои други ферми, където подът не се виждаше под морето от домашни птици. Тези приличаха по-скоро на някакво голямо, странно семейство, събрано около своята майка.
— Госпожо Лънд?
Тя извика и подскочи половин метър във въздуха, което накара кокошките да се разпръснат във всички посоки, но все пак успя да не изпусне кошницата с яйцата. След като вече бях разбрал коя е, намирах прилика с баща ѝ — имаше същата светла кожа и коса, както и здравото телосложение на човек, създаден да устоява на бурите на живота. Изглежда, точно в този момент беше в центъра на такава буря. Кошницата трепереше в ръката ѝ, а дишането ѝ не се успокои, дори след като видя кой съм.
— Господин шериф. Господи!
Тя вдигна ръка към сърцето си и се зае да проверява дали не е счупила някое яйце.
— Не исках да те стресна.
— Няма нищо — отвърна тя, без да ме погледне.
— Как са нещата при теб?
— Всичко е наред.
Мери Бет очевидно не си падаше по празните приказки. Като момиче никога не беше създавала проблеми, така че не я познавах добре. Мисля, че в гимназията беше в отбора по волейбол, а от време на време в местния вестник пишеше, че е участвала в някоя олимпиада.
— Току-що бях до къщата и говорих с Елза. Тя каза, че тези дни ти вършиш всичко във фермата.
— Правя каквото мога. Но не мога да се меря с баща ми, това е сигурно.
— Той щеше да благодари на Бога, че не си съвсем същата като него.
Тя си позволи една лека усмивка, но сериозното ѝ изражение се върна веднага, когато се зае да провери останалите полози.
— Какво те води насам? — попита ме тя.
— Честно казано, яйцата — излъгах аз, като гледах как кокошките се стрелкат навътре-навън през вратичката, която сигурно водеше към двора. — Когато те видях при Уинифред, случайно си спомних, че отново ги продавате. Едно време понякога си купувах яйца от Джон.
— Разбира се.
Тя провери и последните полози, после ми направи знак да я последвам към големия хамбар, където покрай едната стена имаше редица от стари хладилници.
— Колко ти трябват?
— Една дузина ще ми стигне. Колко ти дължа?
— Нищо.
Тя ми подаде една кора яйца и махна с ръка към банкнотата от пет долара, която бях извадил от портфейла си.