— Откъде разбра?
Джейк изглеждаше искрено разочарован, макар че устата му беше пълна. Явно с нетърпение беше очаквал да обясни въпроса за никовете на стареца, който си няма и понятие от интернет. Потиснах усмивката си.
— Звучеше ми логично — отговорих аз.
— Ами според мен тя не е записала всичко. Нали виждаш? Копирала е част от съобщенията в отделен текстов файл. Но някои от тях не изглеждат свързани с предишното, а нито едно не е подписано — освен това.
Той завъртя екрана към мен.
Холи Г.,
Сигурно вече би трябвало да те наричам с истинското ти име, но нямам сили да го направя. До последно няма да сваля маската, за да успея да ти кажа това, което трябва. Нашето приятелство приключва. Тази идея поначало беше рискована, независимо коя си ти, но след като Джейн Еър ни показа кои сме зад маските си, вече е очевидно колко болезнено неправилно е всичко. Моля те да ми повярваш, че ти мисля доброто и обвинявам единствено себе си.
Никога не бива да говорим за това. Не казвай на никого.
Сбогом,
— Откога е? — попитах аз.
— Записала го е миналия октомври. Има десетки такива файлове, в които са копирани стотици съобщения. Дел, Хети е имала тайна връзка.
— С К. П. — промърморих аз.
Джейк отвори следващия файл и ние се зачетохме в него, докато си изядем хамбургерите, а след това продължихме да четем още.
Хети
вторник, 11 септември 2007 година
— Ако се замислиш както трябва, всъщност има само трима души, които си заслужава да поканя на Деня на Сейди Хоукинс.
— Значи твоите са с трима повече, отколкото аз бих погледнала повторно.
Продължих да разпечатвам снимките на госпожа Густафсон — общо трийсет броя, всичките на грозни деца — докато Порша се подпираше на щанда и разглеждаше маникюра си. Беше донесла четири различни цвята лак за нокти от рафта с козметичните продукти и бе напълно погълната от задачата да избере кой от тях ще подхожда най-добре на традиционната карирана риза, която се носеше на танците по случай Деня на Сейди Хоукинс. Все едно имаше нещо, което да подхожда добре на традиционна карирана риза. Тя не обърна внимание на думите ми, а вдигна едното шишенце лак към светлината, за да го разгледа по-добре. Лакът приличаше на синя лимонада — цвят, който би изглеждал ужасно на мен, но щеше да стои прекрасно на нейната светлокафява кожа.
Порша често идваше при мен на работното ми място, защото магазинът за алкохол, който държаха родителите ѝ, беше само на една пресечка разстояние. Освен това не обичаше да си пише домашните, докато хората си купуваха бира и караха майка ѝ да повтаря всичко по няколко пъти, защото се затрудняваше с „р“-то. На мен също ми трябваше известно време, докато се науча да я разбирам какво казва, но все пак винаги обичах да ходя на гости у тях. Госпожа Уен ни се караше тихо и непрекъснато, докато щедро ни сипваше пикантна телешка супа. Естествено, Порша се срамуваше от всичко вкъщи. Тя не можеше да разбере колко страхотно е да бъдеш отнякъде другаде, а не от тук.
— Първият е Трентън.
Тя се зае да отмята потенциалните кандидати за среща, все едно подреждаше по цвят шишенцата с лак за нокти.
— Той излиза с Моли.
— Така е — призна тя. — Засега. Но Денят на Сейди Хоукинс е чак след един месец. Вторият е Мат.
— Той е висок около един метър — отбелязах аз.
— Да, и аз също. Не всички хора приличат на жирафи като теб.
— Предпочитам сравнението с газела — отвърнах аз.
Прибрах разпечатаните снимки в един плик и му залепих етикета.
— Или бъдеща супермоделка.
Порша изсумтя.
— Мечтай си.
— А кой е третият?
— Хм? А, Томи.
— Кой Томи?
— Кинакис.
Тя извърна поглед настрани, докато го казваше.
— Томи Кинакис? Какво ти става, Порше?
— Защо? Не намираш ли, че е готин?
Да, по някакъв начин. Има хубава коса и красиви очи, но освен това е тъп като галош. Като огромен, масивен галош.
— За какво ще си говориш с него?
— Кой казва, че ще си говорим?
Замислих се дали да ѝ го кажа, преди да го направя.
— Той ме покани да го гледам на някакъв мач.
— Наистина ли? — рече тя и спря да си играе с лака за нокти. — Ще отидеш ли?
— Да бе. Ха-ха! Нали ме познаваш? Здравейте, госпожо Густафсон.
Порша изчезна някъде с лака за нокти, докато давах снимките на госпожа Густафсон. Тя ми разказа за всичките си грозни внучета, едно по едно, а аз кимах и се смеех на историите за тях.