След като бяхме разгледали заедно снимките, тя ме хвана за лакътя.
— Ти вече си пред завършване, нали, Хети?
— Аха. През пролетта на следващата година.
— И с какво ще се занимаваш след това?
Знаех какъв е правилният отговор на този въпрос. Предполагаше се да кажа, че ще се запиша в щатския университет, където ще следвам за медицинска сестра или нещо друго, също толкова полезно, придружено с жизнерадостна усмивка, която да сложи край на разговора. Вместо това ѝ казах истината:
— Ще замина за Ню Йорк.
Тя повдигна вежди.
— И какво ще правиш чак там, миличка?
— Ще стана актриса и ще играя на Бродуей — отвърнах аз.
— Е, значи сигурно точно така ще стане. Каквото има да става…
Потупах я по ръката, нашарена с изпъкнали сини венички, маркирах снимките ѝ на касата и се пошегувах, че някой ден ще прочете за мен във вестниците. Когато тя си тръгна, като се усмихваше и поклащаше глава, все едно само си фантазирах, усетих в тялото си щастливата тръпка от адреналина, както всеки път, когато го казвах на глас. Аз наистина щях да замина за Ню Йорк — и за пръв път не ме интересуваше какво мисли някой друг за това. Исках за себе си живот, по-смислен от този в Пайн Вали — живот, в който всичко щеше да бъде различно.
Не бях някаква глупачка. Давах си сметка, че сигурно трябва да кандидатствам за прехвърляне в друга дрогерия от веригата CVS в Ню Йорк и известно време да работя там. Така щеше да бъде най-лесно, а освен това щях да имам пари за наема, докато си търся нещо по-добро. И да, може би нямаше да постигна успех като актриса, но пред мен беше целият ми живот, в който да го измисля, а освен това вече никой не се посвещаваше на една и съща кариера завинаги — в една и съща компания, с жалкото си куфарче в ръка, ден след ден до пенсия. В новото десетилетие всичко се рециклираше, видоизменяше и сливаше непрекъснато. Можех да стана актриса/фотограф/гледач на кучета или служител в галерия/сервитьорка/модел. Господи, аз и сега бях такава. Бях един милион различни неща, в зависимост от това с кого разговарям или как се чувствам. Всички хора като госпожа Густафсон трябваше най-сетне да разберат, че обичайният въпрос „С какво ще се занимаваш?“ вече няма абсолютно никакъв смисъл.
Порша си купи розов лак за нокти и последния брой на списание People и се върна в магазина на родителите си. Вече приключвах с касата, когато ми изпрати съобщение да поканя Томи за Деня на Сейди Хоукинс. Написах ѝ: „Защо не го покани6 ти?“, но тя не ми отговори.
Прибрах се у дома и изядох един сандвич, преди да си отида в стаята.
— Първо домашните! — провикна се след мен мама, докато се качвах по стълбите.
— Знам! — провикнах се и аз в отговор.
Затворих вратата на стаята си, извадих учебника по история, взех една тетрадка и отворих на компютъра си някакъв уебсайт за Средновековието, в случай че мама реши да ме провери. Едва тогава отворих и уебсайта, който ме интересуваше наистина: „Пулс“.
„Пулс“ беше форум за нюйоркчани, който бях започнала да посещавам това лято, защото в него се публикуваха много обяви за кастинги. Проверявах всяка една, а след това издирвах в интернет пиесата, за която се търсеше изпълнител, както и театъра, където щеше да се играе постановката. От известно време насам търсех информация и за режисьора, защото, откакто преди няколко седмици бяха започнали репетициите в градския театър в Рочестър, бях разбрала, че нашият режисьор Джералд обича клюките за други режисьори. Затова търсех в интернет подходящи режисьори, за които да го разпитвам. В действителност такива въпроси му харесваха само защото му даваха възможност да критикува колегите си, но на мен ми беше интересно да слушам неговите разкази за театралната общност в Ню Йорк.
Влязох във форума с моя ник „Холи Г.“ и на екрана се появи профилната ми снимка: портрет на две от прасетата на бащата на Хедър, снимани съвсем отблизо до зурлите. Ако човек не беше фермерска дъщеря, просто нямаше как да разбере какво вижда. На снимката се забелязваше само нещо като неравен, мръснорозов фон, прорязан от остри черни черти. Хората от форума винаги коментираха тази снимка. По всеобщо мнение тя беше истинско произведение на изкуството. Един от тях дори ме помоли да му изпратя линк към портфолиото си, когато му казах, че аз съм я правила. Значи явно не беше толкова трудно да заблудя и нюйоркчаните.
Въпреки че не коментирах по всички теми, четях абсолютно всичко, което се публикуваше в този форум. Хората обсъждаха театрални премиери и постановки, които вече не се играеха, някоя грозна нова архитектурна забележителност, най-новия ресторант, който наистина беше толкова добър, колкото твърдяха всички, ужасните и непрекъснати ремонти в центъра и дискутираха коя е най-близката станция на метрото, от която се стига до някоя модерна галерия. Никой никога не повдигаше темата за времето или за предаванията по телевизията — двете основни теми за разговор в дрогерията. Всеки път ми се искаше да завъртя очи към тавана и да кажа: „И какво, ако са предупредили за възможно образуване на слани?“, но знаех, че баща ми наистина се вълнува от този въпрос, защото е важно за реколтата, така че се включвах в разговора, все едно това беше най-интересното нещо на света. Дори държах фермерския алманах зад щанда, за да се подготвя. Но точно затова харесвах форума „Пулс“ — защото там можех да бъда себе си. Можех да казвам каквото ми идва отвътре и да задавам въпросите, отговорите на които наистина ме интересуваха. Мама твърдеше, че интернет е опасно място, защото всички са анонимни и човек никога не знае наистина с кого разговаря, но според мен точно това беше причината да се чувствам толкова свободна там. Форумите ми позволиха да открия коя съм в действителност. Всеки ден на училище се превръщах в това, което искаха учителите и приятелите ми, оттам отивах направо на работа или на репетиция, където се превръщах в нещо друго, което се искаше там, а накрая се прибирах у дома и трябваше да намеря време за домашните си и да се опитам да разбера какво искат от мен моите собствени родители — докато онова, което те наистина искаха, бе Грег да се прибере у дома, а аз отново да стана на десет години (съжалявам, мамо и татко — няма как да стане)… и ето че вече беше десет часът вечерта. Когато влизах в профила си в „Пулс“, за пръв път през целия ден можех да си поема дъх. Най-сетне си позволих да се отпусна и да се огледам — и тогава видях едно съобщение от някакъв новак, което трябваше да коментирам навреме.