Холи Г.: Ако наистина си книжен плъх, трябваше да се сетиш по-рано.
КниженПлъх: Какво да ти кажа? Явно загрявам също толкова бавно, колкото този компютър. Добре че нямам с кого да си говоря наистина.
Холи Г.: Горкият КниженПлъх — никой не го обича. [тъжна цигулка]
КниженПлъх: Знам, знам. Просто наскоро се преместих да живея в провинцията и ми липсват всички приятели.
Холи Г.: Дошъл си тук доброволно??? По собствено желание?
КниженПлъх: Въпросът е спорен. Дойдох заради жена си.
Холи Г.: Тогава защо не говориш с нея?
КниженПлъх: Ъъ, аз си говоря с нея.
Холи Г.: Нали каза, че нямаш с кого да си говориш наистина? Ами жена ти?
КниженПлъх: А, да. Ти очевидно не си омъжена.
Холи Г.: Аз съм на шест години. Все още дори не съм малолетна.
КниженПлъх: ☺
Холи Г.: Е, КниженПлъх — кои са любимите ти писатели, ако не смятаме мистериозния господин Пинчън? Труман Капоти очевидно не е сред тях…
И така продължи през следващите седмици. Септември отстъпи място на октомври и всичко останало си беше постарому. Цялото училище пощуря от вълнение, когато футболният отбор стигна до финалите на регионалното първенство. Аз бях на проби за костюма в пиесата, а на репетициите вече не гледахме текста, защото го бяхме научили наизуст. Започнаха изпитите и бащата на Порша откачи, понеже ѝ писаха тройка по тригонометрия.
Но аз не забелязвах практически нищо, което се случваше около мен. Вместо това непрекъснато влизах във форума от телефона си. Всеки път, когато го отварях, той ми беше оставил ново лично съобщение. Понякога започвахме поредица от лични съобщения, за да обсъдим актуална тема, а вечер често се случваше да влезем във форума едновременно, така че си говорехме с часове в реално време. Той ми разказа за Дон ДеЛило и Дейвид Фостър Уолъс, после обсъдихме най-добрите пиеси на Том Стопард и Едуард Олби. Бяхме на едно и също мнение по въпроса колко прекрасна е новата сграда на театъра „Гътри“ и не бяхме на едно и също мнение по въпроса колко ужасна е театралната сцена в Рочестър. Аз не му казах за моята роля в постановката „Джейн Еър“. И двамата внимавахме да не си доверяваме твърде много за личния си живот. Веднъж той нарече дома си „концентрационен лагер“, но никога не разказваше за работата си или за съпругата си. Интересуваше се от други неща: ако можех да вляза в живота на всеки литературен герой, когото си поискам, кого щях да си избера? Аз нямах никакъв отговор на този въпрос. Бях свикнала да се превръщам във всеки герой, за когото чета. Автоматично влизах в кожата им, но това нямаше нищо общо с въпроса дали ми харесват и дали искам да бъда на тяхно място. Той ми каза, че като малък е искал да бъде Чарли от книжката на Роалд Дал, а на двайсет години е прочел „Любов по време на холера“ и е изпитал необяснима ревност към Флорентино Ариса — този герой явно в продължение на петдесет години беше обичал жена, която не можел да има. Попитах го защо, ако наистина иска да се чувства ядосан и тъжен през целия си живот, не е станал съветник в гимназията, който отговаря за това да насочва учениците към правилната кариера? Той се засмя и отговори: „Флорентино е знаел какво иска. Дори Чарли знаеше какво иска. Май просто ми се иска да разбера коя е моята шоколадова фабрика“.
Беше женен, а освен това сигурно беше плешив, дебел и страдаше от газове — но това нямаше никакво значение, защото ние не бяхме в реалния живот. Затова му разказах какво изпитвам наистина, как повече от всичко на света ми се иска да замина за Ню Йорк, но освен това понякога усещам страх, защото нямам никакъв план и не познавам никого, а няма с кого да го споделя. Той ми отговори, че всичко, което си струва наистина, би трябвало да е малко страшно, а някои от най-великите истории на света са започнали с пътуване. Тогава реших да му изпращам откъси от текстове на групата Journey и скоро след това вече слушахме заедно тяхната песен „Не спирай да вярваш“. Представях си КниженПлъх вечер в леглото, докато усещах кожата и пулса си под собствените си ръце, а главата ми щеше да се пръсне от мисли за всичко, което щях да видя и да направя, и си фантазирах, че моите ръце са неговите, докато се плъзгаха нагоре по бедрата ми, и как той изследва тялото ми, как той също ме желае.
КниженПлъх: Знаеш ли, че днес се навършва точно един месец, откакто си пишем лични съобщения? Имаме годишнина.