— Не издавай сюжета, Джени. Стига.
Всички се засмяха, докато господин Лънд се подпираше на ръба на бюрото си, както правеше винаги, преди да се впусне в обяснение на нещо ново:
— Всъщност едва преди няколко дни някой ми каза, че тази книга щяла да бъде много по-интересна, ако съпругата е изгорила главния герой в леглото му, натопила е главната героиня за това и е пръснала всичките му пари в Лондон.
Почти не чух смеха на съучениците си. О, господи! О, ГОСПОДИ! Лицето му се размазваше пред очите ми, после отново идваше на фокус. Лицето му, лицето на КниженПлъх, същото лице, за което си бях фантазирала през последните няколко седмици. Лицето, което се боях да видя и умирах да докосна, беше точно пред мен, в същата стая. Замръзнах и сърцето ми започна да бие толкова силно, та си помислих, че Порша със сигурност ще го чуе. О, господи!
— Хети?
Подскочих на мястото си, извадена от вцепенението, в което се намирах.
— Какво?
— Добре дошла отново сред нас — каза той, като се усмихна широко, а аз тежко преглътнах. — Казах, че сигурно вече си чела този роман.
— Да, чела съм го.
Това се беше превърнало в нещо като дежурната шега между учителя по литература и любимата му ученичка. Бях прочела всички книги от списъка, с изключение на една за Виетнам, до която нямаше да стигнем преди Деня на благодарността.
— Искаш ли да споделиш нещо с останалите, преди да се впуснем в книгата?
Можех да го направя точно тук и сега. Можех да се пошегувам, че в романа има „морална поука“, като го цитирам точно от разговора снощи, и той щеше да разбере. Очите му щяха да се разширят, кожата му щеше да пребледнее. Представях си точно как ще се разиграе тази сцена, как осъзнаването ще го залее като вълна и ще го накара да се почувства немощен, парализиран и потънал в срам. Той щеше да прекъсне всякакво общуване с мен и аз никога повече нямаше да си разменя нито една дума с него извън часа по литература.
Точно затова не го направих.
— На мен ми хареса как Джейн пое контрол над собствения си живот. Тя промени съдбата си.
Гледах навън през прозореца, докато го казвах, защото не можех да го погледна в очите. Страхувах се, че по някакъв начин ще види истината в моите очи, ще се досети каква е и нашата любовна афера в киберпространството ще приключи.
Оказа се изненадващо лесно да бъда влюбена в Питър — вече го наричах „Питър“ в мислите си, макар че продължавах да се обръщам към него с „КниженПлъх“ в интернет и с „господин Лънд“ в училище. Имах чувството, че и той играеше различни роли, точно като мен. Наблюдавах го на събиранията преди мачовете на гимназиалния отбор и запомних какви дрехи имаше и какви часове водеше. Дори разбрах каква кола караше — старо синьо мицубиши — на която някои от момчетата от отбора се подиграваха, защото не беше американска, а в нашия край всички хора, които караха нещо друго, освен шевролет или форд, се смятаха за подозрителни. Единственият учител, с когото го виждах да общува, беше господин Джейкъбс, а той беше абсолютно смотан. Преподаваше история и не искаше да говори за нищо друго, освен за войните; непрекъснато ни занимаваше с това, коя държава беше нападнала друга, и рисуваше безкрайни диаграми на бойни полета по дъската. Изборът на потенциални приятели в нашия град беше доста ограничен и не ми трябваше много време, за да разбера, че Питър си няма никой друг, освен мен.
Но мен ме имаше — и още как.
Един ден пренареждах рафтовете в дрогерията, когато Мери Лънд дойде да вземе лекарствата на майка си. Не я разпознах. Тя беше отраснала в Пайн Вали, но беше с осем години по-голяма от мен, така че никога не се бяхме срещали. Едва когато чух как двамата с фармацевта говорят за Елза Рийвър, тъщата на Питър, осъзнах коя е. За минута застинах на мястото си, като се чувствах така, сякаш всеки момент ще почервенея от срам, макар и — давах си сметка — тя да нямаше никаква представа за това, че нейният съпруг прекарва почти всяка вечер в разговори с мен. Взех наслуки една опаковка антихистамини и ги занесох до рафтовете, където бяха лекарствата за настинка и кашлица, така че да мога да я огледам по-добре.
Не беше нито твърде висока, нито твърде ниска — нито прекалено пълна или прекалено слаба. Не правеше впечатление с нищо определено. Имаше измита руса коса, вързана на конска опашка. Беше загоряла от слънцето и носеше стари джинси и един от онези обикновени суичъри с качулки, които можеш да си купиш от хипермаркета „Флийт Фарм“ за десет долара. Не виждах нищо специално в нея — нито една причина Питър да я избере за своя жена. Единственото нещо, което я отличаваше от всички останали хора, бяха две големи бенки пред дясното ѝ ухо. Отдалеч изглеждаше така, все едно някой вампир не беше успял да ѝ улучи врата и вместо това я беше ухапал по лицето.