Застанах достатъчно близо, за да чуя целия разговор, докато зареждах рафта, и си придадох отегчено изражение, да не би някой да не си помисли, че ги подслушвам.
— Как ѝ се отразява кислородът? — попита фармацевтът.
Тя сви рамене.
— Не знам. Няма повече енергия отпреди, но казва, че се чувства по-добре.
— Понякога това е най-важното.
— Сигурно. Но все още не може да отиде от едната до другата стая, без да седне да си почине.
— Елза има късмет, че си при нея. Повечето хора в нейното състояние вече щяха да бъдат в някой старчески дом.
Чух от три метра разстояние как тя въздъхна.
— Може би и тя трябва да отиде някъде, където да се грижат за нея. Притеснявам се да я оставям сама, дори за малко, както сега.
— Нали съпругът ви е с нея?
— Да — каза тя и след кратка пауза добави: — Така е.
Двамата си поговориха още малко за лекарствата, дозировката и страничните ефекти, после тя си тръгна.
Мама вече ми беше казала, че Питър живее със съпругата си в старата ферма на семейство Рийвър, и аз започнах да сглобявам цялата история. Опитах се да си спомня кога за последен път видях госпожа Рийвър. Тя ходеше в същата църква като нашето семейство, но в последно време не я бях виждала на службите. Може би нямаше сили да стигне дотам, което означаваше, че или всеки момент ще умре, или ще я настанят в старчески дом, както беше споменала току-що жената на Питър. И в двата случая това означаваше, че Питър ще напусне града. Тази ужасяваща мисъл предизвика експлозия от паника в гърдите ми, от която не можах да се отърся цяла седмица.
Но следващата неделя госпожа Рийвър дойде на църква. Питър и жена му ѝ помогнаха да се качи по стълбите, като я придържаха от двете страни, и отстрани изглеждаше така, все едно се движат на забавен каданс. Най-сетне успяха да я настанят на последния ред и тя сграбчи кислородната си тръбичка, като дишаше плитко и учестено, така че жалките полиестерни орнаменти с форма на цветя по роклята ѝ се развяха мъчително. Питър остави резервоара с кислород до нея и жена му за миг го погледна с благодарност, но той не забеляза това. Оттам нататък тя прекара цялата служба в грижи за майка си. Той се опита да я заговори веднъж, но тя или не го чу, или не му обърна внимание. Когато дойде моментът да се изпеят химните, беше единствената от тримата, която се изправи, за да се включи. Госпожа Рийвър само си отваряше устата, за да изговаря думите, като очевидно ги знаеше наизуст, защото не държеше книжката с химните, а Питър дори не си направи труда да я отвори. Вместо това просто се взираше в скамейките пред себе си и понякога хвърляше поглед към амвона или наоколо в църквата — и точно така ме хвана, че го наблюдавам.
Сърцето ми подскочи и макар че усетих как страните ми започват да почервеняват, не се обърнах напред. Така щях да се издам веднага. Докато се опитвах да измисля какво да направя, той ми се усмихна. И не беше просто една от онези дежурни усмивки на учител към ученик, когато се срещнат случайно извън училище — беше искрена усмивка, с която показваше, че наистина се радва да ме види. Очите му се присвиха, зъбите му проблеснаха и за един миг той изглеждаше точно така, както си го представях, когато си фантазирах как ще му кажа истината. Не можех да дишам, какво остава да пея глупавия химн. Отвърнах на усмивката му и вдигнах ръка за поздрав, после бавно се обърнах напред, като се надявах, че той продължава да ме гледа, очите му не се откъсват от фигурата ми и харесват това, което виждат.
И точно в този момент взех решение. Сърцето ми биеше лудо, а в гърлото ми горяха тайните думи на молитвата, която мълвях всяка седмица; обзе ме нужда, могъща като приливна вълна, много по-силна от всичко, което бях изпитвала до този момент. Истината едва не ме накара да падна на колене по средата на църквата. Исках Питър да ми се усмихва по този начин всеки ден, да ме хваща за ръцете и да ми казва всичко, което си мисли. Исках да го обгърна с краката си и да почувствам как потъва в мен. Исках да усещам аромата на спящото му тяло през лятото, докато цикадите крещяха в нощта.
Беше дошло времето „Холи Г.“ да се запознае на живо с „КниженПлъх“.
Питър
октомври 2007 година
Времето, когато тичах, беше най-хубавото в моя ден, защото ми позволяваше да забравя. В равновесието на притихналата земя и равномерния ритъм на стъпките ми имаше нещо, което изтриваше всички съзнателни мисли от главата ми. В Минеаполис тичах по алеите покрай езерата, а след като се преместихме да живеем тук, започнах да тичам по черните пътища зад фермата, докато не си намерих по-добър маршрут. Включих се в отбора по крос на гимназията в Пайн Вали.