Неофициално, разбира се. Треньорът на отбора беше един от учителите по математика и той се опита да ме навие да му стана помощник, но просто нямаше начин да се откажа от съботните сутрини до Деня на благодарността, за да водя тренировките им. Вместо това просто тичах с момчетата. Те знаеха всички преки пътища и тайни пътеки на петдесет километра наоколо и всеки вторник и четвъртък след училище ние излизахме да тичаме сред природата — малко стадо от човешки същества, което прекосяваше пасищата, където преживяха и ни гледаха кравите. Повечето от момчетата приличаха на мен в гимназията — държаха се неловко, бяха загорели от слънцето, а кожата между костите им беше хлътнала — но знаеха какво означава издръжливост в пресечен терен. Тренирахме изкачване между редиците от царевични класове и правехме обиколки на нивите, от които наскоро бяха прибрали реколтата, така че бяха покрити с мека пръст. Спринтирахме на футболното игрище, за да се упражняваме да се борим за челна позиция, и препускахме по пътеката около езерото Кросби по десет пъти един след друг, за да работим по маневрирането в ограничено пространство. Повечето от момчетата се опитваха да се изпреварят там, където пътеката се разширяваше покрай изоставения хамбар, и това се превърна в нашата споделена шега — всички се напрягаха в очакване, когато се приближавахме към това място, широко усмихнати и готови за лудешкия спринт към победата. Аз изоставах в края на групата, за да окуражавам последните, като им подвиквах: „Темпо, темпо“, или: „Не е важна скоростта, а усилието“, или „Дръж се. Не изпускай целта от очи“.
В такива моменти забравях всичко.
Пробягвах километри, като следях дишането си, усещах как прасците ми първо започват да горят от болка, а после стават съвсем безчувствени, и се взирах в широкия, пуст хоризонт, изпълнен с усещане за абсолютно щастие. Думите ѝ се процеждаха в мен като дъждовни капки, несвързани с нищо друго, и утоляваха някаква жажда — някаква сухота, която беше проникнала чак до костите ми, а аз почти не си бях позволил да я забележа.
Освен това така забравях какъв съм лайнар.
Аз изневерявах на жена си.
През повечето време се опитвах да се оправдая, като си казвах, че дори не съм се срещал с Холи Г. Тя не беше нищо повече от едно име на екрана, изкусителна сирена от интернет. По какъв начин това, че се чувствах все по-запленен от нея, беше различно от преживяването да си купя новия брой на Penthouse?
Аз я познавах докрай и в същото време не я познавах изобщо. Можех да кажа точно какво мисли тя за всяка книга или пиеса, кое е любимото ѝ питие, защо ненавижда риалити-телевизията и от какви хора се притеснява. От друга страна, не знаех как изглежда, на колко е години, колко тежи или какво представлява животът ѝ. Може и да беше разведена жена с шест деца. Може и да чакаше повишение, за да напусне съпруга си. Как беше възможно да изневерявам с жена, която дори нямаше да разпозная на живо?
Да, бяхме правили секс. Три пъти. Но това беше секс в киберпространството. Каква разлика имаше между това и някой от любовните романи на Елза? Нямаше на кого да задам този въпрос, защото не се доверявах на никого, освен на Холи Г., и когато един ден не издържах и все пак я попитах, тя ми отговори, че всеки човек изневерява в сърцето си и тя с радост може да ми съобщи, че не съм по-добър от всеки друг. Аз се засмях, разбира се, но отговорих, че в действителност ме тревожи вероятността да съм по-лош от всеки друг. И тогава тя ми каза нещо, което никога няма да забравя. Мина дълго време, преди да ми отговори: „Не си по-лош от мен. Нищо друго няма значение“.
Господи, в каква еуфория изпаднах, когато прочетох тези думи. Изпитах такава абсолютна еуфория, на каквато е способен само един истински лайнар. Прочетох отговора ѝ поне десет пъти, като се удивлявах как беше успяла да ни обедини само с няколко прости думи, как двамата се бяхме превърнали в единственото мерило за всички останали. „Не си по-лош от мен“, беше казала тя. Което означаваше, че също е омъжена. Така беше още по-хубаво, след като вече знаех, че и тя е толкова виновна, колкото и аз, че дори греховете ни бяха еднакви.
Заключвах се в свободната стая на горния етаж, като казвах на Мери и Елза, че оценявам ученически съчинения и подготвям уроците си.