— Колко урока ти трябват за тези хлапета? — попита ме една вечер Елза, докато разчиствах масата и се приготвях да се оттегля от кухнята.
— Първата година има много работа. Започвам от нулата, а трябва да преподавам на шест различни класа на различна възраст и с различни способности, да не говорим за подготовката за стандартизираните тестове. Всеки ден трябва да имам план за действие, когато влизам в час.
— Но днес е петък, нали?
Елза погледна за потвърждение към Мери, която кимна мълчаливо, докато прехвърляше картофите, останали от вечерята, на един издраскан метален поднос, който винаги изнасяше навън през нощта, за да се хранят котките от хамбара. От деня на заколението на кокошката тя говореше все по-рядко с мен и не ми казваше нищо, което наистина да е важно.
— Още една причина да се подготвя отсега — отвърнах аз, грабнах една кока-кола от хладилника и се измъкнах от кухнята, преди да успее да ми зададе друг въпрос.
Трябваше да попитам Мери дали не иска да ѝ помогна с миенето на чиниите, или какво иска да правим през почивните дни — каквото и да е, което да потуши парещото чувство за вина, завладяващо ме всеки път, когато я поглеждах през последния месец — но тя сякаш не искаше нищо от мен, все едно пълната ми неадекватност като фермер ме беше изключила от всички останали неща в живота ѝ. И аз не настоявах. Вече не се опитвах да преодолея дистанцията между нас и когато затварях вратата на свободната стая и включвах компютъра си, се чувствах напълно оправдан да го направя — какъвто си бях лайнар — защото тя първа ми беше обърнала гръб. Мери беше тази, която бе изоставила нашия брак заради друг човек, и когато Холи Г. ме беше открила в онзи форум, аз вече бях отчаян. Всяка вечер влизах в интернет, за да търся първи издания, книги с автограф от автора и редки томове, които вече не бяха в печат. Това беше инстинктивната ми реакция срещу усещането за загуба — още откакто родителите ми се разведоха, когато бях на десет години. Не ме привличаше само бягството, а и предвидимостта. Книгите бяха един завършен свят — свят между две корици, който можеше да се повтори толкова пъти, колкото отгръщах на първата страница. Нямаше значение колко голяма трагедия ще обрисува Толстой или колко често ще се провалят героите на Чък Поланик — техните истории бяха предначертани и неизбежни. Можех да разчитам на тях. Самотен и зажаднял за близост, аз се заех да издирвам книги. И открих нещо съвсем различно.
Холи Г.: Ето те и теб.
Когато се появиха на екрана, написаните от нея думи — винаги толкова жизнени и прями, способни да разсейват всичките ми заблуди — веднага изтриха от главата ми мисълта за Мери и изневярата. Всичко в мен подскочи и застана мирно, но едновременно останах изненадан. Обикновено тя не влизаше във форума толкова рано.
Холи Г.: Тази вечер не върви. Скучно ми е, искам да те видя.
КниженПлъх: Метафорично казано, нали?
Бях учител по-малко от два месеца, а вече бях развил тъпия навик да поправям хората, когато се изразяват неправилно.
Холи Г.: Не, всъщност имах предвид съвсем буквално.
КниженПлъх: ???
Холи Г.: Искаш ли да ме видиш?
Изправих се на скърцащия стол, който бях донесъл от трапезарията, и отново прочетох последните ѝ думи, за да се уверя, че не съм ги прочел погрешно. Започнах да пиша отговор, изтрих написаното и започнах отново.
КниженПлъх: Искам, но това не е добра идея. Нали знаеш в каква ситуация се намирам?
Холи Г.: Да, знам. Тогава какво ще кажеш да се срещнем, без да се срещаме?
КниженПлъх: Пак ще напиша „???“. Какво си намислила?
Холи Г.: Следващата седмица в градския театър в Рочестър ще се играе постановка по „Джейн Еър“.
КниженПлъх: Да не би да е този вариант на историята, в който съпругата взима всичко? ☺
Холи Г.: Ще трябва да дойдеш и да я гледаш, за да разбереш.
КниженПлъх: Не разбирам. И ти ли ще си там?
Холи Г.: Ще бъда на сутрешното представление в четвъртък. Ще нося сива рокля с бели маншети. Няма да разговаряме и дори няма да седим един до друг. Просто ще се видим от двете страни на пълната зала. Ще се срещнем, без да се срещаме.
КниженПлъх: Не мога. И без това вече сме на ръба.
Холи Г.: Не се тревожи, няма да те оставя да паднеш. Помисли си. Аз ще бъда там, независимо дали ще дойдеш, или не.
Господи, просто не можех да избия тази мисъл от главата си. В продължение на два дни се измъчвах от нея. Изкушението да я видя с очите си, да дам лице и фигура на единственото човешко същество на стотици километри наоколо, на което му пукаше за мен, беше завладяващо. В неделя вечерта вече почти се бях предал. Какво непозволено можеше да има в това, двама непознати да гледат една и съща пиеса от двете страни на залата? Всъщност се надявах, че когато я видя на живо, ще мога да сложа край на налудничавото си увлечение по нея. Може би щеше да се окаже на шейсет години или щеше да бъде цялата в екзема. Можех поне да се надявам.