Нямаше как да излъжа, че съм болен. Мери щеше да научи, че не съм отишъл на работа още преди пиесата да стигне до края на първо действие — благодарение на Елза и нейните приятелски разговори с директора на училището. Освен това все още нямах и право на ваканция, но когато влязох в училището в понеделник сутринта, вече имах план. В часа по литература изучавахме „Джейн Еър“, така че защо да не организирам екскурзия за учениците си? Щях да придружавам осемнайсет младежи, нетърпеливи да отидат на екскурзия с готиния нов учител. Това беше перфектното алиби. Сдобих се с одобрение от директора, резервирах автобус и разпечатах извинителни бележки още преди първият ученик да влезе в класната стая.
Но когато двамата с Мери отидохме да си легнем вечерта преди пиесата, ми се повръщаше от собственото ми двуличие.
— Какво има? — попита ме тя.
Разказах ѝ за екскурзията и добавих:
— Сигурно просто се притеснявам да не се случи нещо.
— Всичко ще бъде наред — отвърна тя, като се прозя.
Изведнъж се извъртях с лице към нея, защото ме беше обзела нова мисъл.
— Защо не дойдеш с нас? Може да се срещнем в гимназията и да отидем заедно с автобуса. Ще бъде точно както беше в Минеаполис, с тази разлика, че вече ползвам учителско намаление.
В гърдите ми се разпали надежда, но тя поклати глава и бухна възглавницата си, преди да се отпусне върху нея с лице към стената.
— Утре трябва да заведа мама на кардиолог. Забрави ли?
— Вземи друг час за преглед.
— Не може, Питър. От три месеца чакаме, за да я види този специалист. Ще се оправиш.
— Защо вече не ми отделяш време?
Тя рязко се обърна към мен и дръпна завивките в своя край на леглото.
— Шегуваш ли се? Питаш ме на предишната вечер и очакваш да зарежа всичко?
— Помислих си, че може да е забавно. Извинявай, че искам да правя нещо забавно с жена си.
Тя поклати глава и ме мушна с показалец в гърдите.
— Не, ти току-що каза, че се притесняваш да отидеш сам. Не се преструвай, че си мислил за нас. Ако искаш да ме заведеш някъде, не го прави, когато ще сме с двайсет тийнейджъри.
Тя се хвърли обратно на леглото, колкото може по-далеч от мен, и след няколко минути вече беше заспала, докато аз останах буден, като се взирах в гърба ѝ в тъмното.
На следващия ден не можех да се съсредоточа върху нищо. Във всички сутрешни часове накарах учениците да работят на групи. На обяд нямах никакъв апетит и когато Карл ме попита какво ми има, измърморих нещо за настинка или синусите си. В автобуса се наложи един от учениците да ми напомни да проверя присъстващите и едва тогава се сетих, че Хети Хофман — любимата ми ученичка в този клас — беше дала извинителна бележка, за да не идва на екскурзията. Пътуването до Рочестър не беше дълго и преди да успея да се подготвя за това, вече влизахме в неголямата зала на театъра с двеста места и се настанявахме на седалките с тапицерия от избеляло червено кадифе. Залата вече беше полупълна и аз огледах публиката толкова дискретно, колкото можех, но нито една жена не носеше сива рокля. Дори след като загасиха светлините и пиесата започна, продължих да държа под око проклетата входна врата. Холи Г. щеше да се появи, не се съмнявах в това. Но може би щеше да закъснее нарочно, за да ме измъчи. Дори не бях забелязал какво се случваше на сцената, докато една от ученичките, която седеше от лявата ми страна, не ахна и не ме смушка с лакът в ребрата.
— Това е Хети!
— Какво? — прошепнах и тя ми посочи към сцената.
Погледнах натам и видях Хети Хофман, която си разменяше реплики с една по-възрастна жена със стегнат кок. Разлистих програмата и прочетох, че в главната роля беше самата тя. Малкото лайно. Дори не беше споменала за това, когато им раздадох извинителните бележки. Предполагах, че ще каже нещо за екскурзията, защото Хети винаги имаше мнение по всеки въпрос, но тя запази мълчание и не вдигна глава от тетрадката си. Дали не се беше чувствала неудобно, защото играеше в пиесата?
Започнах да внимавам и след няколко реплики си дадох сметка, че Хети всъщност беше доста добра актриса. Не се опитваше да докара британски акцент, което беше умно от нейна страна, и произнасяше репликите си несигурно и внимателно, с точната доза трепет, която би демонстрирала Джейн в момента, когато обяви решението си да напусне девическото училище „Лоуд“ и да потърси съдбата си в Торнфийлд. Колкото повече я гледах, толкова по-необяснимо усещане ме обземаше. Хети обикновено се движеше с премерена грациозност, винаги бях забелязвал това у нея, защото я отличаваше от останалите младежи. На сцената тази грация беше изчезнала; тя напълно се беше превъплътила в Джейн. С напредването на диалога между двете започнах да усещам тръпки по кожата на тила си. Задържах дъха си тогава, когато го задържаше Хети, поглеждах натам, накъдето се обръщаха нейните очи. Бях завладян до степен, която не можех да разбера напълно. Може би се чувствах така, защото ми беше ученичка и изпитвах гордост от постижението ѝ. С тази разлика, че не го усещах като гордост, не съвсем. Усещането беше по-интензивно и мъчително, все едно трябваше да разбера нещо и не успявах. Размених усмивки с останалите ученици — обединяваше ни вълнението, че бяхме разкрили тайната на един от нас.