— Аха.
Кожата под материята на ръкавицата си остана бяла. Под нея нямаше кръв. Значи тя беше тук поне от рано сутринта.
Подът на хамбара проскърца предупредително и двамата се отдръпнахме.
— Постройката ще падне на главите ни.
— Съмнявам се. Поне от десет години насам си е така.
Бях виждал този хамбар почти всеки уикенд през лятото, от началото на риболовния сезон до първата слана, надвесен над източния бряг на езерото Кросби, все едно искаше да съзре костурите, които се стрелкаха под повърхността на водата. Но „виждал“ може би беше твърде силно казано. Знаех, че е там, естествено — беше забележителност за рибарите, точно както и плажът от другата страна на езерото, — но кой знае откога не бях спирал, за да погледна както трябва стария хамбар на Ериксон. Човек никога не поглежда истински нещата, които са най-близо до него. Ларс Ериксон беше изоставил тази сграда преди двайсет години, когато бе продал по-голямата част от брега на езерото на общината, и си беше построил нови хамбари до сглобяемата си къща в другия край на своя имот, почти на два километра оттук. Единствените посетители на старата постройка, ако не се брои самото езеро, което се надигаше до нея в дъждовни години, бяха младежи като най-малкия син от семейство Сандърс, които си търсеха усамотено място, за да правят секс и да пушат марихуана.
Усамотението беше горе-долу единственото, с което можеше да се похвали това място. Състоеше се от само едно голямо помещение, шест на девет метра, и гредите на тавана бяха голи, ако не се броят останките от платформата за слама под покрива в онзи край на хамбара, който се спускаше към езерото. В срещуположния му край имаше двойна врата, а на мястото на прозореца на стената зееше дупка.
Тази пролет бе много дъждовна и снегът се стопи необичайно рано, така че водата заливаше една четвърт от пода. В нея плуваха фасове, празни картончета от хартийки за свиване на цигари и нещо, което приличаше на найлоново пликче за марихуана или може би на презерватив.
Джейк проследи погледа ми.
— Мислиш ли, че оръжието, с което е извършено убийството, все още е някъде там?
— Ако е така, екипът от криминолози ще го намери. Те не пропускат нищо.
Някои окръжни полицейски управления разполагаха със собствени криминологични лаборатории — цели отдели с щатни специалисти и следователи, — но при нас не беше така. Нашият окръг беше място, където се извършваха само дребни престъпления — наркотици, домашно насилие и други подобни — така че подобен разход не бе оправдан. Беше минала повече от година, откакто за последен път бях викал момчетата от Минеаполис.
— Ако не е Хети, със сигурност не е местна. В пет окръга наоколо не е пуснато нито едно издирване.
— Броиш ли Рочестър?
— Хм — каза Джейк и се замисли.
— Виж дали ще откриеш нещо пред входа.
Подадох му фотоапарата и внимателно пристъпих обратно към водата. Дъските почти не скърцаха, след като Джейк вече не беше там — предполагам, че в сравнение с него съм направо дребен, изсушен до кости и сухожилия след трийсет години полицейска служба. Приклекнах до момичето и подпрях брадичка на ръката си, като се опитвах да видя това, което очите ми не виждаха. Лицето ѝ беше обезкървено и обърнато леко настрани. В очите ѝ се беше събрала засъхнала кръв, в която бяха полепнали кичури коса. Раните бяха предимно по очите и бузите ѝ — къси белези от намушкване, с изключение на един дълъг диагонален разрез, който започваше от слепоочието и стигаше до ръба на челюстта. Като удивителен знак. Ако не се брои раната от намушкване в гърдите, останалата част от тялото беше почти недокосната. Някой наистина беше държал да се разправи с това лице.
Хвърлих поглед към Джейк, за да се уверя, че няма да ме чуе, преди да се наведа към нея:
— Хенриета?
Тя винаги се дразнеше, когато използвах рожденото ѝ име — точно затова бях правил така в продължение на почти осемнайсет години. Всички останали я наричаха Хети още от деня, в който я докараха от болницата с дантелена панделка на сладката ѝ гола главичка. Сега този спомен едва не ме съсипа, затова се прокашлях и отново се уверих, че Джейк се занимава с друго, преди да направя компромис с името, което на шега отказвах да произнеса, докато тя беше жива:
— Хети?
Не очаквах никаква реакция, нито знак от Бога или нещо подобно, но понякога се налага да кажеш нещо на глас, за да чуеш как се подреждат думите, за да разбереш как ги усещаш. Тези думи се усещаха като нож, забит дълбоко в мен. Стоях и се взирах в тялото ѝ, в дългата кестенява коса и леката рокля, твърде тънка за сезона. Независимо какво бях казал на Джейк, всички тези подробности ясно ми бяха показали кого виждам още когато влязохме в хамбара.